Май, към края

Сърцето явно си има някаква своя памет, защото всяка година през май ми напомня за себе си, напомняйки ми за теб и онова лято, в което се влюбихме, същото, в което после съсипахме всичко. Ти - защото още не знаеше какво искаш, а аз - защото твърде тежко понесох мисълта, че не ти бях достатъчна.

Неизменно като цъфнат липите и душата ми започва да се лута в търсене на изгубеното. Интересно е, че дори вече не е нужно да се замислям коя дата е - когато усетя смъртно липсата: 

Винаги е май, към края.  Небето е синьо, за пръв път политам. Страх ме е и не ме е страх, осмелявам се да мечтая. Отивам на другия край на континента, за да оставя там душата си и да намеря любов, която да ме изтъче от сложности и да ме разнищи до атоми.

Когато думите ми залипсват, имам място само за теб. Затова не пиша напоследък.