у дома

В последната година научих неусетно, че не ми липсва адреналинът от наличието на подчертани дати в календара ми, указващи букнати самолетни билети. 

Не ми липсват кафенетата около Оборище, които бяха синоним на съботно-неделния ми зимен уют. 

Вече почти не ми липсва малката мансарда под небето, но понякога все пак я навестявам и си спомням тихите вечери насаме със смълчания скайп. 

Понякога ти все още ми липсваш, въпреки всичко. 

Всеки декември сърцето ме води по снежните пътеки на Узана, пресичам кръстопътя, на който тогава застанахме за миг, съзерцавайки момчета и момичета с шейни, изръхнали бузи и снежец по косите. Понякога все още съм там и те чакам. Под лампата. 

После мушвам измръзнали ръце в джобовете и се упътвам към вкъщи, където на масата ми има цветя, камината хвърля светлинки по стените и ухае на канела. 

Неусетно научих, че един човек може да ти даде чувство за у дома по средата нищото - този човек никога няма да ти даде истински дом, а само ще ти го отнема. 

После от някъде се появява някой, който ще те вдъхнови да измисляш свои неща, да боядисваш, да подреждаш и да твориш. Да създаваш свое у дома вътре, на топло, в прегръдката му. И повече никакви смълчани скайпове и декември, в който са ти изневерили.

У дома, оказва се - не е човек. У дома са двама човека и къща, и две двойки ръце, които се трудят заедно и после уморени се прегръщат.