7 години (нещастна) любов

част Първа

Казали са хората една приказка за седемте години нещастна любов и когато преди точно толкова счупихме едно огледало, през смях те заплаших, че ти ще си виновен, ако прокобата ни сполети.

Виновни станахме и двамата, само че единият все не признаваше приноса си. В един или друг момент се сменяхме кой да се прави на невинен и кой да сочи с пръст другия.

Истината е, че се влюбихме така, както нормалните хора не умеят. И не знаехме какво да правим с тази любов, в която бяхме затънали до уши. 

Ти я отричаше, аз ти подгласях. Ти я подложи на тест за истинност в чуждо легло, разочарована аз я потърсих в чуждо внимание. И  двамата се провалихме страхотно, с гръм и трясък. И взехме, че се зарязахме.
После я извадихме, отупахме, кална и омърсена - да си я споделим такава - несъвършена. Като нас самите.

И тя пак беше там, цяла. Не знам как. Заблестя, разцъфтя, предизвика много зависти и много хора се опитаха да й посегнат, да я копират или откраднат. На някои от тях позволихме. За малко. После тя пак надделяваше. Само над гордостите ни не успя да надвие.
Рискувахме я, тъпкахме я, изоставяхме я. Тя пак се връщаше, ние се връщахме. Трупахме нови спомени, докато старите хубави моменти също идваха неканени и се превръщаха в жилави пръчки, с които се бичувахме един с друг. И бичувахме Нея. Тя търпеливо чакаше да разберем, че каквото и да правим, тя си остава там. Само ние не знаехме как да останем един за друг.

Първо единият от нас, после другият - схванахме, че няма как да се справим с една любов, която не ще да си ходи, колкото и пъти ние да се напускаме "завинаги". Аз си тръгнах, ти си тръгна, връщахме се, сочихме се с пръсти и накрая силно уморени, се отказахме един от друг. Не знам защо през цялото време егоцентрично мислехме, че става дума за нас двамата. Всъщност никога не сме били ние. Винаги е била само Тя. Щастлива, нещастна, отричана, неизказано споделена, мъчена, лъгана, неразбрана, но трудна за разкарване. И явно - истинска. Само ние не бяхме.

Не знам за теб, но аз отдавна знам, че тя няма как да си отиде с мен или с теб, с това, че някой някого зачерква. И си я отглеждам. Станала е част от мен, и аз й благодаря, и знам, че заедно с нея пораснахме. Без теб и с теб едновременно. Като биполярно разстройство сме. Страдаме по теб и това е прекрасно.

Само дето според мен тя вече не е нещастна. 

Двете сме си самодостатъчни и откриваме нови форми на съществуването й. 

Седем и повече години по-късно, се усмихваме, дишаме и помним вкуса на сайдер и праскови с пясък, без да плачем за теб.
Всъщност се радвам, че ме срещна с нея.
Иначе нямаше да съм истинска.