Човек е толкова по-голям, колкото по-малки и нематериални са мечтите му

имам нужда от онази чиста топлина, когато някой те обича безкористно до върха на пръстите, с които те докосва

толкова много ми липсва, а дори не знам кога за последно съм я имала

това може би донякъде обяснява спането в ембрионална поза и трите възглавници

липсва ми нещо, което май никога не съм имала

толкова много ми липсва някой просто да е там за мен, защото  така е естествено

отблъскващи са ми всички, чиито чувства се изчерпват с вълненията в гащите и дребните страсти и борбите за надмощие

колкото повече се отдалечавам от чистотата на детството,

толкова по-изгубена се чувствам. и самотна в пътя

имам усещането, че само аз не разбирам кода, с който всички боравят, за да подредят програмката на живота си, да я подравнят според обществените стандарти и да се впуснат в матрицата

аз искам малко, и много, и всичко, и нищо, и най-простото, а то се оказва невероятно трудно за намиране

искам 

да ми е искрено, и чисто, и обично и понякога сълзливо, и смотано, и насърдено

да мога да те прегръщам, да те замерям с предмети, любов и целувки, зависи на какво си играем преди да се затъркаляме по пролетната трева

да си ми другарчето, лудетината и рамото, и топлото, и дълбокото, и искреното, и ръката, и пяната по брега на вълненията ми, и пясъкът, който понякога ще проскърцва между зъбите ми

искам да си ми всичко и сега, и утре, и когато няма да помним къде сме се крили, когато сме си крали мигове безвремие в делничната лудост

искам да мога да ти покажа душата си без да се страхувам, че ще я ограбиш и ще загрозиш бялото на  стените й с нескопосани графити

искам да ме пуснеш в своята

искам когато ме прегръщаш, да ме претопяваш и да ме изливаш в най-щастливата ми форма, която е 

повдигната на пръсти  търсеща устни  летящи бързи крачки  целувка по никое време  дълга прегръдка след тежък ден  ръка на талията ми  усмивка по телегфона   крака на таблото на колата   радио песен с фалшив тон  и  божичко колко обичам да летя когато крилата ми опират в твоите.

човек е толкова по-голям, колкото по-малки и нематериални стават мечтите му.

I believe in loving like you give a shit

Вярвам, че все някога идва онази любов, за която не трябва да се бориш и която не те кара да страдаш. Нищо, че много хора имат потребност от играта на котка и мишка, за да си набавят адреналин. 

Адреналинът не е здравословна тръпка, тръпката не е обичане и страстта не е любов. Всички те си тръгват набързо и с наведени очи като след една нощ в погрешно легло.

Вярвам в порасналата любов, в която не се страхуваш да кажеш на другия какво изпитваш, защото знаеш, че това няма да го изплаши. Вярвам в онези отношения, които не е нужно да дефинираш, но ако се налага - не се страхуваш да го направиш. Вярвам в непланираните срещи, среднощните разходки и импулсивните целувки.  Вярвам в онази влюбеност, която кара нещата да се случват естествено. При която няма график на виждане и маркировка на личното пространство на живот и смърт. 

Вярвам, че когато обичаш ти пука за другия колкото за себе си. Всъщност, вярвам, че дори да не обичаш, би трябвало да се постараеш да не нараняваш другите. Когато обичаш - усмихвай, когато не обичаш - уважавай. И си тръгвай навреме. Всъщност си тръгвай веднага. Не си играй на обичане, защото нараняваш незаслужено някой, на когото може би вече му пука твърде много.

Вярвам в онази любов, която идва, за да остане без страх.

Erase and Rewind

Inspiration

"Представяш ли си какъв би бил животът, ако чувстваш болката, която причиняваш? Светът щеше да е съвсем друг."

Когато не си вътре с двата крака е толкова трудно, че на всяка стъпка се чудиш дали да не направиш крачка назад. Когато си подчинен само на главата си, животът е донякъде по-лесен, щадиш се и скатаваш душичката си от рани. И в този недодялан танц, полюшвайки се напред-назад, заграбваш усмивките на онези, които не мерят решенията си на кантара на разума. Когато не си даваш сметка какво причиняваш, не знам дали донякъде си извинен. Кармата винаги се постарава да научи всеки на онова, което е причинил безнаказано без да пита дали е било преднамерено.

Проблемът на чувствителните хора е, че мислят твърде много. И че се опитват да разбират онези, които са ги счупили като пролетна клонка под тежестта на военен ботуш. 

Не се научих да се скатавам от чувства, но отдавна се научих да прощавам на хората, че са това, което са. Само малко боли, всеки път, когато някой мисли, че може просто да дойде, да бръкне в душата ти и да си  вземе каквото му харесва за малко и после да направи крачка назад, защото когато не си вътре с двата крака, ти става трудно да пазиш равновесие и отстъпваш. Боли някак, защото винаги ти взимат по нещо хубаво, без да оставят друго, освен разочарование. И трябва да направиш една-две магии, за да превърнаеш тази болка в разбиране и да простиш. Жалко е само, че за всяко прощаване винаги плащаш с обичането, което те е подхлъзнало в танца, който не завършва с целувка. 

Малко мъдрости от "старите"

Разликата на 20-те и 30-те, е в това, че когато се влюбваш на 20, не се влюбваш изобщо в човек, а в идеята за самото влюбване. На 30 си губиш главата рядко, но качествено.

На 20 все още, когато сядаш в зала, сядаш на последните редове като на изпит, на 30 сядаш отпред, да чуваш и виждаш добре, и да задаваш въпроси.

На 20 още не знаеш, че няма да има момент, в който да си напълно сигурен какво искаш -  но някой ще разбереш - или искаш ли някого, или не. 

На 30 вече знаеш, че когато някой зарязва добро момиче с думите "не съм сигурен какво искам", някъде ехидно се усмихва една малка кучка, която ще му го върне тъпкано. 

П<р>олетно

Животът пак е безсрамно напъпил, тревите и дърветата, и цветята, и пчелите, и птиците, които не спират да чуруликат в малките часове на нощта. Отвсякъде прелива зелено, слънцето вече пари, биратa се стопля твърде бързо, а обядът на открито не е мираж и чопагощите под роклята дразнят.

Дразни и затвореното пространство от 9 до 6, когато душата ми е заключена между срещи и срокове, а знам, че искам да живея свободно и просто, повече обич към живота, по-малко корпоративно безумие. Вятър в косите, вместо шума на климатика - морски прибой, и вместо асансьор - планински хълмове.

Замислих се за парите, защото често хората около мен говорят за тях като за манна небесна. И ми става тъжно, защото човек все мисли, че не се живее с малко пари, но малкото мечти не са докарали  никого до нещастие. Истинските мечти, не тези, материалните. Защото искането не е мечтаене. Когато достигнеш тази граница, след която не трепериш за изкарването на месеца до заплата, разбираш, че животът става по-спокоен с  някоя и друга паричка отгоре, но това никак не е всичко. Чудя се дали да завиждам на хората без истински луди мечти, на хората, които са здраво стъпили на земята, в чиито глави няма бръмбари и нямат идея как се отглеждат пеперуди в стомаха.

А животът е напъпил отново, още една пролет, още една година, още хора, които идват и си отиват, само аз оставам сякаш същата, но малко по-пораснала, по-зряла и нито грам по-малко вярваща в бъдещето. Дните стават по-дълги, нощите - недоспани, уикендите - планирани, а усмивките - по-широки. И само дано - по-споделени.

Защото пролетта е време за обичане, не време за тъгуване. Усмихвам се малко накриво и продължавам напред. Искам да тичам под проливния дъжд, още много ще падам с колелото, ще има много нощи под окрито небе, много звезди ще паднат незабелязани. Сърцето ми е широко отворено и нетърпеливо и не разбирам как има хора, слепи за малките лудости, които те правят жив. Отказала съм се да бъда учител. Ще бъда от тези, непослушните, които бягат  от час, скатават се от глупавото училище на живота, в което те учат, че всичко е цинизъм, материалност и надлъгване. Защото не е. Животът е повече. Животът е за смелите и за лудите. А щастието те застига, само ако си готов да го понесеш. И да го загубиш.

често казваме, че сме уморени от хора, които просто си тръгват
аз вече се плаша от хора, които не могат да решат дали да си тръгнат