Всеки път, когато се сетя, че неделните слънчеви утрини, отразени в очите му - тепърва предстоят да бъдат открити;
че същите ранни утрини с чаша голямо капучино ме чакат;
че имам да се уча и да правя толкова много неща - най-вече да мажа боровинково сладко върху маслото, да оформям усмивки върху мъфините или да слагам цветя на масата в кухнята.
Всеки път като се сетя и ми става отвътре едно такова - като след дъжд: вълнуващо-притихнало в очакване слънцето пак да изгрее.
Пътят към щастието се оказва щастието itself, в най-чистата му форма. Щастието може да се крие в собствената ти възглавница, пренесена в чужд апартамент. Понякога щастието конвулсира болезнено, когато изхвърляш четка за зъби. Но трябва.
Понякога щастието е да умееш да носиш с усмивка мъжка риза, размер М, въпреки болката.
Друг път щастието е там и ти просто не знаеш.
Понякога щастие е, че изобщо ме има. Че съм тук и се боря, сама.
Заспивам на светлината на телевизора. Събуждам се, тичам след трамвая, сама съм сред смръщените хора. Сама слизам и вървя по алеята. Сама си ям мюслите и отново тръгвам нанякъде.
Вървя сама и пристигам сама, после пак сама си тръгвам. Донасям и отнасям със себе си всичката болка, която насъбирам по пътя. Понякога се учудвам, че краката още ме движат.
Тази сутрин си казах по пътя - само още малко, още малко и всичко ще е наред.
И бях щастлива да повярвам в това, защото всичко ще бъде наред зависи единствено от моите собствени сили и няма как да бъда излъгана.
Това е щастието. Да бъдеш силен, защото не си имал друг избор. И това да не е отнело крехкостта на мечтите ти.
