Myth Busters

Снощи написах, че любовта е широко разпространена заблуда, в която повечето хора вярват, а останалите просто я използват за свои цели и подбуди. И очаквах опровержение. А то не се случи. Любовта и Дядо Коледа явно са измислени с някаква идеална цел да повярваш, че има смисъл да живееш на тази Земя. Че има нещо, което ни прави различни. А когато пораснеш достатъчно, сам разбираш или някой със злобно ощипване ти казва, че такива приказки няма. И подаръците ги купуват вашите, и любовта е за наивници. Не знам кое е по-страшно - да намериш подаръка, скрит в гардероба и да ти стане ясно, че мама наистина има пръст в тази работа. Или пък да намериш чуждо дамско бельо в гардероба си и да знаеш, че онзи, в когото вярваш се оказва серийно моногамен. А любовта е мит.

Има ли я, няма ли я. Или и тя е като религията според атеистите - нещо измислено с цел да се управяляват успешно масите. Любовта затова я искаме сляпа - тя е като липсата на образование - прави те лесен за манипулация.

И ако е така, тогава защо някои хора имат представа за нея като за нещо важно, стойностно, чисто, нещо, в което вярват безрезервно, докато някой не счупи на парчета тази вяра...И как някои други не вярват, ако това е многовековна заблуда, родена в пещерите, когато неандерталците я измислили, за да се топлят по-лесно в сумрака на скалите и запечатана силно в родовата им памет...
Дали всички тези хора, които казват "Няма любов", така наречената зодия Циници, винаги са мислели така или първо са били от онези, с вярата, които после са събирали с треперещи пръсти разбитите й останки и са плакали до отрицание?

Аз от кои съм. Резонен въпрос, К. Сега ще ти кажа. Много ми се иска да съм от онези, които знаят горчивата истина и са се научили  как да живеят с нея. [Такива хора има ли всъщност?] После обаче ми се иска някой да ме опровергае...Искам някой да ми даде доказателство, че греша. Тогава аз няма да се опитам да го спечеля за моята кауза да разобличим световната заблуда.

 Защото знам, че вярата в нелюбовта е лесна за предаване*...

*Точка 6 или 7. По избор на читателя.

She

От време на време се улавяше, че забравя нещата, заради които го мразеше преди. Все по-често си спомняше онези, заради които бе го обичала.

И парадоксът дойде с това, че колкото повече забравяше моментите, в които бе го  мразила и колкото повече избледняваха причините за това, тя толкова по-малко  го обичаше.

И знаеше, че в никакъв случай не е обратното...

 В деня, когато му прости всичко, сърцето й беше ново, свободно и...празно.

Понякога прошката струва скъпо на някои и освобождава завинаги други.

Обичам утре-то въпреки...

Преди време бях писала за пътя, за очакването, за утре-то...

Има пътища, по които тръгваш и които остават завинаги пред теб, защото там някъде, по тяхната набразденост се случва катастрофата, която не ти позволява да продължиш напред, за да стигнеш крайната точка. Чупи се колата. Или пропадат мостове. Или се кърши живот...

И вместо утре да си на мястото, за което си копнял, пред теб вече го няма онова утре, а пътят стои цял и недокоснат и чака. Мами. Подсмихва се със закачливи криволичещи завои и ти казва, че това Утре, което си чакал, може и да не дойде. Но винаги ще намине някое друго Утре, просто за да не изгубиш ритъма.

След много утре-та, които не са ти донесли желаното, ще дойде поредното, вече почти нечакано и неканено, и забравено, което ще те подсети за какво си мечтал някога...поставаяйки на дланта ти нещо мъничко, което да изпълни с трепет сърцето ти и да засили позабавения от времето пулс на живота ти...

Вчера ми нашепва:

Тепърва ни предстои да пропътуваме километри;

Да се караме каква музика да слушаме по пътя и накрая да пуснем радиото;

Да пеем, надвиквайки се с него на път за някое красиво място;

Да преминем непознати граници;

Да се качим на високо (по-високо от Родопите);

Да летим;

Да видим падаща звезда;

Да мърдаме боси пръсти в пясъка;

Да пиеш солена вода от кожата ми;

Да се търкаляме по поляните;

След това да се смеем до изнемога с назеленени колене;

Да намерим нашето място, празно и светло;

Да го напълним с цвят;

Да ловим пеперуди и да ги пускаме;

Да се караме на висок тон и след това да се прегърнем, все още побеснели от гняв;

Да посрещнем изгрева в някоя пустош;

Да се научим да си вярваме все едно е най-естественото нещо на света...

И най-красивото, знаеш ли...мисля, че ти тепърва ми предстоиш...

Днес ми казва, че така и не направихме повечето от тези неща, защото явно изискват прекалена взаимност, а изискванията са бичът на Съвремието ни, който раздира на тънки болезнени ивици много иначе искрени желания. 

 

Но може би Утре  ще обясни защо...защо ти така и не ми се случи...

 

Защото, Утре... аз все още те обичам!

Eu+Thanatos

Когато спреш да вярваш в нещо, то умира. А когато още вярваш, но въпреки това то умира в ръцете ти?

Уместно ли е командното дишане или да си разрешим

евтаназия...

Безусловно

— Винаги ми се е струвало, че хора, които са родени един за друг, могат да се обичат, без да си поставят никакви условия и нищо не може да ги раздели.

— Без условия ли? — каза тя. — Ако аз стана жестока и се изпълня с омраза без всякаква причина, ако започна да издевателствам над теб непрекъснато, нима ще ме обичаш вечно? Ако започна да те пребивам от бой, да изчезвам по цели дни, да лягам с всеки срещнат мъж, да пропилявам на хазарт и последния ни цент и да се връщам в къщи пияна, нима изобщо ще можеш да ме обичаш и обожаваш?
— Когато го представяш така, естествено, че любовта ми ще угасне — казах аз. „Колкото повече ни заплашват, помислих си, толкова по-малко обичаме."
— Интересно, излиза, че да обичаш някого без условия, означава, че не те интересува кой е той или какво прави! Излиза, че безусловна любов е същото като безразличие!

Тя кимна.
— И аз така мисля.
— Тогава ме обичай условно, моля те — казах аз.
— Обичай ме, когато съм най-добрият човек, който мога да бъда, и изстивай към мен, ако започна да ставам егоист и досаден.
Тя се засмя.


Ричард Бах, "Едно"

Rapine

Ей така, както се случва в нощен влак на разсъмване, ще видя в избелялото на нощта тъмния взор на някой странник, който ще ме влюби в себе си. Тъмните погледи не винаги обаче крият светли души. Все пак ще почакам да надзърна и да проверя какво има там. Преди да заклеймя и изоставя. Май всеки път постъпвам така.  И вече ме е страх от похабяване.

Чувствата са като онези природни ресурси, изчерпаемите. И  силно се плаша, че след толкова търпение с неправилните, когато срещна онзи, който заслужава всичко, няма да е останало у мен какво да му дам. И най-кошмарното е, че сигурно няма да съм наясно, че заставам пред него с празно сърце и студени ръце. Както в моето Днес той не успя да даде нищо на мен, но така и не разбра. Че е празен, защото вече е разграбен и дори е целувал ръцете, които са го обрали Вчера до кръв. И този среднощен грабеж е нямал нищо общо с мен, а ме кара да се чувствам двойно по-окрадена...

Queen

Да ме питаш дали съм истинска  -

- е по принцип доста глупаво.

Не че очаквам да не те интересува.

Но задаването на въпроси от подобен род само показва,

че вече си ме коронясал с тежкия накит на невярата, че ти се случвам.

А това е първата стъпка да отречеш всичко, само защото те плаши това колко е хубаво.

И въпреки това - знаеш го - истинско.

Аз знам колко по-лесно и приемливо е за другите

да потънат обратно в добре познатата прегръдка на фалша,

където да се чувстват сигурни.

A Note To The-Reflexive-Pronoun

На десктопа ми има жълта  бележка be happy. Точно до календара и часовника.  Защото понякога забравям. Да бъда щастлива. Тъжното е, че съм забравила дори факта, че я има там тази бележка. Докато един колега не ми каза днес колко е сладко да  оставям бележки на себе си. Трябва да си напомня повече да не share-вам десктопа си с никого.

А колко е глупаво да забравям дори напомнянките към собственото си Аз...кой ще ми каже. Ще си го запиша веднага.

***

"— Прогресът, Чарли — е една идея, която не може да бъде спряна от никоя друга идея."

Yeah, yeah, yeaaah

I wanna be a rockstar, yeah, yeah, yeaaaaah звучи в ушите ми тази сутрин. Събудих се, протегнах се, увих се отново в меката завивка, протегнах крак към топлия гръб на радиатора и чак тогава отворих очи. Денят е тук, новият ден чука на прозореца, понеже през две двати малко трудно се влиза, пък и на последен етаж на кого му се катери...

Танцови стъпки към банята. Забравям хавлията. После забравям, че съм по чехли. Намирам оранжевите джапанки. Онези, които купихме от един хотел на един Свети Валентин пред два-три века. Много неща се промениха от тогава. Къпя се на макс, докато свърши всичката топла вода, ама до капка. Добре, че не съм на ТЕЦ, че няма да успея до обяд да се измъкна от приятната струя. Обичам вода. Обичам синьо. Обичам люляци. Обичам парка на Академията, нищо че в събота ми се наложи да се скарам на два бездомни песа там и на четиримата помияри, които лупаха карти вместо да си гледат работата.

I wanna be a rockstaaaaaaaaaaaaaar! Всички готини мом(и)чета са чернокоси!

Дрън-дрън. MMS. Добро утро. Цветя. За мен? Йей. И това ако не е началото? Рок звездите получават ли емемесни цветя?

Разтворени прозорци. Топло ми е, хора! Отвънка не ухае на люляк, не е синьо небе, няма птици, не е пролет, но всичко предстои. Простете ГлоГул,  най-доброто наистина предстои, но вие нямате никаква заслуга за него!

Дънките са отхвърлени с презрително движение. СексЕ ще го раздавам днес. Ще разходим краката! Аз рок стар ли ще ставам или на петела гребенчето. И бижу. И малко спирала. И прическа. И ботушките, лъснати и щастливо нетърпеливо потропващи на прага. Закуската е готова за минутите, в които сешоарът Боинг 147 излита около главата ми. Подхвърлям до тавана мандаринка и я хващам обратно. На тавана не остана петно, за радост. Не, по-добре да взема банан. Чантата е готова. И шалче за разкош. И дългите ръкавици. Върху едната небрежно поставям гривничка. На светофара – упс, забравих малко цвят на бузите. Но витрината на магазина отсреща ми показва, че лекият хлад се е погрижил да им го даде. Сексиметърът показва добри резултати още на първата пряка. Две крачки по-късно. Срещу кафето. При „телевизията”. При БГ бар. Я, можело и кафе да се пие в тая меча дупка! Одобрителен поглед в подлеза. Тъмното винаги помага.

В ушите ми вече има друга музика. Ама директно в ушните миди, щото тази от събуждането си беше в главата ми и няма изгонване. Дрън-дръъън. Ухилени sms-и. Бодра крачка. Ъглите на устните – в посока нагоре. I wanna be a rock star! Ла-ла-ла. 16 like-а на снимката ми в гейсбука. На крачка от успеха съм. Слагам я и тази в албума “Fuck me, I’m Famous!”.

I wanna dance. Като за последно. Краката не ме слушат. Главата също. Ей така, не куфея, а просто си оправям прическата. Танцува ми се, ама много. По улицата. На кого му пука. Под дъжда. С някого, на когото му пука. В полунощ. С някого, за когото на мен силно ми пука. На снежната пързалка. Под моите и неговите крака лед да пука. В студа. После под пролетните лъчи. В парка. Под кестените. Върху жълъдите. В калните следи по кривите пътеки. И да се спъвам в развързаните си връзки. Омръзнало ми е от заплатени такива.

Емоциите ми танцуват. Искам след тях да хукна. Какъв ти офис.

- Добро утро, колега. You can kiss my ass.

- It’d be my pleasure.

- Fock off.

Денят е безумно красив. И по VH1, и по MTV. И на булеварда.

I want to tell the little people

They can kiss my ass*

*Само че ако сте много пък „малки” – предупреждавам – няма да се навеждам!

Interval in Sunlight

Interval In Sunlight

Внезапно той се приближи до нея. Прегърна я силно, постави глава на рамото й и трескаво зашепна със затворени очи:

— Знаеш, че трябва да останем заедно. Съществуваме само ние, независимо от това какво става, независимо в какви беди се намираме. Много те обичам, знаеш го. Прости ми, знам, че ти е трудно с мен. Трябва да го преодолеем.

Тя се взираше през рамото му към голата стена и в този момент стената бе като живота й — огромна пустота без нито една неравност, контур или чувство. Не знаеше какво да каже или да направи. В друг момент би се разтопила. Но тук се бе случило онова, което се случва с метал, който прекалено често е нажежаван до бяло, за да бъде оформен. Накрая той престава да се нажежава и да се оформя; превръща се просто в тежест. И сега тя бе ненужна тежест, движеща се механично в обятията му, чуваща и нечуваща, разбираща и неразбираща, отговаряща и неотговаряща.

— Да, ще бъдем заедно. — Усети как устните й мърдат. — Обичаме се. — Устните сами казваха каквото трябваше да кажат, докато съзнанието й бе в погледа, който се забиваше дълбоко в пустотата на стената. — Да. — Прегръщаше го и не го прегръщаше. — Да.

В стаята цареше полумрак. Някой вървеше по коридора отвън, може би бе погледнал към вратата им, може би бе чул шепота им и го бе взел за капене на лошо затворен кран, канал или прелистване на страница на светлината на нощната лампа. Нека вратите си шепнат, хората си минаваха по облицованите с плочки коридори и не ги чуваха.

Interval in Sunlight, 1954, Ray Bradbury

Превод: Венцислав Божилов

The Good Girl, The Bad Girl and Your Mothers

Защо, защо ме харесват предимно момчета без татковци. Пораснали момчета, които по една или друга причина не са имали достоен мъжки пример, ако не броим възмъжалата (по принуда) майка. Защото много им личи на тези момчета, че не знаят в повечето случаи какво се очаква от един мъж, когато застане до крехкото рамо на жена. Да оставим Едип и чичо Фройд и тезата, че съм мъжко момиче, а не порцеланова статуетка. Аз питам защо. На мен. Всеки път.

Омръзна ми в мен да се влюбват все майки. Готини, достойни за уважение мъжки момичета. Кога ще срещна някой достоен син на достоен баща.

Стигат ми майките за два живота напред.

Уморих се да бъда доброто момиче, което харесвате. Да съм партията, която с две ръце одобрявате. Гади ми се вече от идеята да съм онази, която пита сина ви как е преминал денят му, да съм онази, която нощем се вслушва в тихото му дишане. Която обича да полага глава на гърдите му, за да слуша сърцето му.

Обичате ме заради нещо, от което съм жестоко уморена. Предпочитате ме пред онази, която го води в закътани апартаменти и интимно-дискретни хотели или направо на задната седалка на колата си. Ненавиждате онази, която го води за носа, след чиято пола той тича по всяко време и навсякъде, изплезил жаден език. Онази, заради която той ме лъже.

Харесвате мен. Доброто момиче. Което няма да го нарани и мами, няма да го изостави да затъне в лавината на собствените му сополи и няма да го стъпче безмилостно под тънкия си висок ток. А аз се уморих. Да бърша носа на сина ви след онази, която го е смачкала преди, която е изцедила до капка вълненията, които аз очаквах да получа. И да бъда рамото, до което той чувства сигурност наместо лудост.

Искам да съм нея. Другата, която не харесвате. Ще рискувам да съм лошата. Ако такава синовете ви ще ме обичат повече.

(j)U(m)P

В планината срещаш хубави хора. И особено, ако слизаш с последния лифт и се натикаш в кабинката с някой забавен ентусиаст с топящ се сняг по ските, който избърсва с ръкавица снега от седалката, за да не намокриш дупето и после ти разказва за ски-скоковете, летенето с парапланер, карането на ски с „крило”, което било последната мода сред любителите на адреналин и десетки неща за малкото минути в посока надолу, които леко се удължават с временното засядане на лифта. А ти седиш отсреща, гледаш захласнато, слушаш как човек може да се интересува от нещо наистина силно и интересно, несъзнателно кимаш, усмихваш се и оставаш в плен на широката усмивка, която оголва сред загорялото лице два реда изкрящи бели зъби и те запраща в нови светове.

Щрак. Пляс. Денят стана неочаквано пак мрачен и леко намръчен. Време е да слизаш от лифта. Слезе отново долу, но душата ти е някъде там, още на високото, по билата и заснежените върхове, където са оставили следите си много приключенци, които търсят в срещата на четири очи със зимната страшна приказка своето мъничко Аз, за да го пуснат да порасне сред дивата свобода на стихията.

И аз съм тук. И аз искам. И аз дишам. И мен ме подпали някакво лудо желание. И кръвта бушува във вените ми непознато странно и не ме остави да заспя до светли зори тази нощ. Искам. Имам желания. Имам искрица. Имам живота си. И искам да направя много неща с него. Диви, луди, шантави, безразсъдни, трудни, главозамайващи, изтощителни, но пълнокръвни.

И пак знам, че ще бъде, ще има, ще се случи, ще ме сполети, ще ме връхлети, ще ме засмуче в обятията си онази лудост, която ще ми даде крила и ще ме накара да летя вървейки, да летя, седейки на едно място, да летя, мислейки за неща и хора. Да бъда на стотици места едновременно. И всеки ден да е пролет. И да се събуждам от вълнение. И да заспивам трудно от такова. И да копнея.  Да прегръщам. Да тичам. Да скачам. Да крада моменти. Да заснемам невидимотов онази крехкичка бленда, над която вече имам пълна власт...

Аз пак съм аз. А много време ме нямаше. Пак съм аз, само че по-друга, и вярвам – да кажем – по-усъвършенствана и по-силна. Оцеляваща все още, но на път да докаже, че заслужава за себе си повече от една проста бета версия, взета назаем от някого, на когото е била непотребна. И да не забравям, че не всички бети преминават успешно тестовете, въпреки надеждите, но някои хора го знаят от самото начало, а други го разбират с разочарование накрая...И не за всичко изгубено трябва да се съжалява (дълго). И преди всичко – да прецениш правилно дали изобщо нещо си изгубил или се оказва, че дори си спечелил. Най-сетне. Може би себе си. Защото понякога загубата на нещо ти дава много повече. И особено, ако не можеш да назовеш конкретно какво си загубил, но имаш стотици имена за новопридобитото.

Така че моята мъничка, подобрена и подсилена версия е отново на линия. Изгубила 1-2 чарка от своята цялост, но понякога загубата на някои части ти показва, че може би само са натоварвали механизма, вместо да го скрепят.

Малката машинка тук вътре вече вибрира от напрежение, но едно хубаво напрежение. Зарядът е доста силен, пращи от време на време, но все още слабо. Но знам, знам, знам и сърцето ми ще изхвръкне от това усещане – че някъде там ще се случи голямото –късо- и преди всичко - !съединение!, което ще ме изключи от инерцията и ще ме пусне отново на скорост.

Heart Hobo

за да те поглеждам предизвикателно и все едно започваме играта на котка и мишка
невинно.

за да те повикам при себе си без думи, без звук дори. за да гледам в очите ти и да виждам в тях само объркано
очакване.

за да бъда една от онези жени, които ще те ползват за ветрило да повеят с теб и чувствата ти на разгорещеното си его...

да гледам теб и да знам, че си просто един от всички останали, които биха последвали кимането на пръста ми.

за да взема каквото поискам, да те накарам да ме чувстваш друга...[а дали не съм?]

за да взема всичко от теб и да те оставя притихнал, знаейки, че само едно не мога да взема, а всъщност

само

 него

искам.

за да забравя на сутринта още преди да си си отишъл, че си бил тук и без грам да (ни) е залипсвало нещо всеки е тръгнал нанякъде...

за да не виждам повече белотата на нощта в прозореца, отразил играта ни.
за да изхвърля после завивките, носещи

предателски

силно

твоя

парфюм

...

Аз трябва толкова да те обичам...колкото би те обичала една несрещната непозната.

Аз мога...

Bedonebyasyoudid

Особено болезнено е, когато се появи неканена (а тя винаги идва изневиделица) Госпожа Стебщеседържатъйкактотисдругитесиседържал, и вместо завито в пъстроцветна хартийка бонбонче, постави в жадната ти длан гладко хладно камъче...Поглеждаш към ръцете на другите, заети да развиват шарените хартийки и си обещаваш вече да се държиш добре. Но от камъчето няма как да избягаш. И без него няма как да разбереш, че си грешал.

"Mrs. Bedonebyasyoudid." Illustration for Charles Kingsley's The Water Babies

Предизвиквам те

Усещам, че си различна, макар че сме заедно от 3 дни. Усещам, че ще си по-добра от онази преди теб, онази, която ме постави на колене и ме накара да плача над собствените си емоционални останки и безсърдечно си отиде.

По-красива ще си. По-свежа, по-интересна. Носиш в себе си повече вяра и усмивки. И вярвам - най-сетне - любов на мястото на празната черна дупка в гърдите на другите.

Спри дъха ми! Накарай ме да не спя, а когато заспивам, да копнея за новия ден! Изпълни дните ми с емоция и желание  да те вдишвам всеки ден. Накарай ме да повярвам, че ти няма да си поредната кучка, която ще ме стъпче и в накрая ще ми махне за чао с тъповата усмивка.

Направи нощите ми сияни, гръмни фойерверки в душата ми, освети я цялата и й позволи да се разголи на светлото без страх...

Вярвам, че си различна.  Вярвам, че си повече моя. Че ще бъдеш мила към мен. Ще ми  дадеш онова, което всички преди теб ми отнеха...

Предизвиквам те!