Няма любов

В моето сърце някой пак е влизал, някой всичко е разбил – ти ли си това?

- Няма любов - каза тя и думите заглъхнаха в слушалката. - Няма.

Не знаех какво да кажа. Не можех да кажа "има", защото вече не знаех какво да мисля, което е по-страшно - не знаех какво чувствам.

- Мислиш ли, че с нещо сме се променили? - попита с нотка на усмивка в гласа.

А исках да съм там да я прегърна силно. Прегръщам я откакто се виждаме веднъж годишно. Някак не го правех, когато прекарвахме всеки ден заедно. Сега ми е мъчно. Искам да я утеша, а все едно нямам ръце. Думите винаги са излишни.

- Не, не смятам. Знам, че и сега вярваме в същите неща, в които вярвахме тогава.

- Искаш да кажеш - в същите призраци. Но аз вече не вярвам. Даже се съмнявам, че и тогава съм вярвала. Любов. Два-три месеца премрежени погледи и после - чужди легла. Нима това е любов?

Въпросителната в края прозвуча изострено. Не знаех какво да кажа. Просто ме боли и дишам тежко в слушалката. Искам да й помогна. Но какво да направя? Как да й дам надежда, когато с разказа си тя уби част от моите?

- Какво ще правиш сега? - питам и сърцето ми прескача болезнено. Не мога да й дам съвет, не знам какво бих направила аз. И не искам да знам. Но искам да й помогна да не рухне. А това става трудно, когато не мога дори да видя очите й. Хубавите й, ясни очи, които сега сигурно са помрачнели самотно.

- Не знам. Останах да доубивам. Най-вероятно себе си. Макар че виждам как той също умира. Умира в душата ми. Умря и не знам дали мога да остана тук и да си деля дома с трупа му. Най-страшното е, че дори не знам дали аз съм жива. Но опитвам. Ще остана. Ще си го причиня. Ще знам, че съм направила всичко по силите си. - гласът й утихва. След това се засмива. - А ти? Ти как си?

Едва преглъщам буцата в гърлото си и казвам "Добре съм, всичко е наред". Както говорех на умиращото ми коте преди много години - Няма да плача. Добре съм, това не са сълзи, не са. Сега си почивай. Утре всичко ще е наред!

 И след това избягах да заровя колене в градината, да изтрия с кални ръце стичащите се сълзи, които оставиха кални следи по бузите. Мама ми беше казала, че то не трябва да вижда как плача, защото ще се натъжи много.

- Там ли си?

- Да. Просто паля цигара.

- Аха. Знаеш ли, започнах втора работа. Трябва да запълня цялото си време. Не искам да мисля, не бива да мисля за това, което се случи. Иначе ще полудея.

- Права си, направи, каквото чувстваш, че трябва. Но не забравяй да обичаш себе си. Това е най-важното. Не го забравяй. Аз също те обичам, но твоята любов към себе си е животоспасяваща сега.

- Знам, знам, спокойно, ще се погрижа за себе си. - сега усмивката в гласа й беше по-истинска. - Просто всичко е така безвъзвратно друго, откакто знам.

- Винаги съм вярвала, че няма необратими неща, но знам какво е...и не мога да ти кажа нищо успокоително. Аз не бих могла да простя. Нека това не влияе върху решението ти, но трябваше да ти го кажа. Познаваш ме.

- Да, знам. И аз не мога, почти съм сигурна, но трябва да опитам, да знам пред себе си, че съм опитала. Това е.

- Подкрепям. Опитай, но не с цената на всичко. Не плащай със себе си. Ако изгубиш битката, ще загубиш всичко. Не воювай с желанията си и срещу тях.

Въздишка. Още една от моята страна на слушалката.

- Винаги съм знаела, че няма нищо истинско, но защо не се случи нещо, което да ме опровергае?

- Знаеш, че не мога да ти отговоря. Мисля, че никой не може. Но може би трябва да продължиш да питаш.

- Вече не искам въпроси и отговори. От отговорите боли. Отговорите понякога са разстрел. А понякога са проказа. Проклятието е, че ги търсиш, а после разбираш, че е било по-добре да ги оставиш някъде там, в тъмното, да не ги допускаш до себе си.

- Няма значение дали си ги търсила или не. Понякога те сами те намират. приеми го.

- Така е. Хайде, не ме мисли повече. Сигурно ти съсипах вечерта. Но от любов не се умира, след като такава няма. Нито от разбито сърце. Това, което може да ме убие е омразата, която се роди с лъжата. От нея ме е страх.

- С нея се бори. И срещу нея. Победиш ли нея в битката, печелиш войната.

- Знам.

- Знам, че знаеш.

Тишината беше прекъсната от щракването на слушалката. Оставих телефона, но тя още беше тук. И онова чувство, че най-красивите неща убиваме по най-глупавия и нелеп начин. А след това съжалението не помага изобщо. Най-силната обич си отива най-безвъзвратно.

Виждам водопад, полудял внезапно, тръгнал да тече назад – ти ли си това?