Tuesday

Обичам утре-то въпреки...


Преди време бях писала за пътя, за очакването, за утре-то...

Има пътища, по които тръгваш и които остават завинаги пред теб, защото там някъде, по тяхната набразденост се случва катастрофата, която не ти позволява да продължиш напред, за да стигнеш крайната точка. Чупи се колата. Или пропадат мостове. Или се кърши живот...

И вместо утре да си на мястото, за което си копнял, пред теб вече го няма онова утре, а пътят стои цял и недокоснат и чака. Мами. Подсмихва се със закачливи криволичещи завои и ти казва, че това Утре, което си чакал, може и да не дойде. Но винаги ще намине някое друго Утре, просто за да не изгубиш ритъма.
След много утре-та, които не са ти донесли желаното, ще дойде поредното, вече почти нечакано и неканено, и забравено, което ще те подсети за какво си мечтал някога...поставаяйки на дланта ти нещо мъничко, което да изпълни с трепет сърцето ти и да засили позабавения от времето пулс на живота ти...

Вчера ми нашепва:
Тепърва ни предстои да пропътуваме километри;
Да се караме каква музика да слушаме по пътя и накрая да пуснем радиото;
Да пеем, надвиквайки се с него на път за някое красиво място;
Да преминем непознати граници;
Да се качим на високо (по-високо от Родопите);
Да летим;
Да видим падаща звезда;
Да мърдаме боси пръсти в пясъка;
Да пиеш солена вода от кожата ми;
Да се търкаляме по поляните;
След това да се смеем до изнемога с назеленени колене;
Да намерим нашето място, празно и светло;
Да го напълним с цвят;
Да ловим пеперуди и да ги пускаме;
Да се караме на висок тон и след това да се прегърнем, все още побеснели от гняв;
Да посрещнем изгрева в някоя пустош;
Да се научим да си вярваме все едно е най-естественото нещо на света...

И най-красивото, знаеш ли...мисля, че ти тепърва ми предстоиш...



Днес ми казва, че така и не направихме повечето от тези неща, защото явно изискват прекалена взаимност, а изискванията са бичът на Съвремието ни, който раздира на тънки болезнени ивици много иначе искрени желания. 
 
Но може би Утре  ще обясни защо...защо ти така и не ми се случи...
 
Защото, Утре... аз все още те обичам!

5 comments:

ВeСеЛиНа said...

Остави ме безмълвна!!!

Plamena Markova said...

Тъжно е, но много ми хареса :)

Walter Sobchak said...

А не може ли просто да погледнеш човека любовно в очите и да го хванеш за чатала?! Защо се хаби толкова енергия в стихотворения?

vlad said...

Вярно, сърцето ми е голямо сега, но трябваше някой - че да ме бутне за малко нагоре към отделението с искрен, та непринуден смях. Кой знае кога ще се смали, пак. И защо не...

(...) След като сме се срещнали, не мога просто да си врътна задника, и да прошепна - "Благодаря. Беше ми приятно." - и да изляза с намерение да не се връщам повече. Просто не мога да го направя.

(...) Представям си как се лишавам от любимите навици във разцвета и горната точка на удоволствие - наречени за порочни. За които не би трябвало да скърбя.

А утре започва от днес.

Nadinka said...

Не го прави по-трудно, отколкото е.