Тясно

Тясно ми е. Искам да избягам, но съм силно ограничена от всичката материя наоколо. И от всичката материалност. Краката ми иначе биха бягали безспир, ако не срещаха отпора на действителността.

А на душата ми й е тясно. На очите също. Те искат да виждат отвъд сивия градски ден, отвъд парко-вечерите, над антените по покривите, под нагорещените асфалти. И на звука, който се надига в гърдите ми. На него също му е тясно, не мога да го изкрещя, а искам. Сигурно бих изглеждала като човек-маймуна, барабанящ по гърдите с юмруци, или като вълк, който вие срещу луната. Сигурно бих натрошила на сол с крясъка си всички стъкларски магазини, които иначе бих изпочупила с неадекватното си за този свят поведение.

Неадекватно. Защото ми е тясно. Кой клаустрофобик би бил адекватен, затворен в шахтата за пране.

Тясно ми е! Тясно! Тясно!

Искам въздух. Искам свобода. Искам празни пространства. Искам зелено, искам безвремие. Искам шир, морска, искам бездна, планинска. Искам потоци и кални реки. Искам дъждове и порои, искам слънце и пясъчни бури.

Искам всичко, което се вихри в съзнанието ми да излезе навън, но навън...навън е още по-тясно. Няма място за голмите истински копнежи и те умират задушени само миг след като си ги пуснал.

Искам много посрещнати изгреви, изпратени залези, неспани нощи и безкрайни дни. Знам, че всичките тези "искам" са причина да ми е тясно, толкова тясно. И горещо-задушно. И безсилно. И задавено в твърде много"трябва" и "не мога" и "няма време".

И ми е тъжно. Като на орел, затворен в клетката на лястовица. С криле, заспали от умора да стоят скършени в тясното.

Искам вятър, искам полет, искам дори падане в бездната. Там поне е широко. Там поне ще съм Аз.

Дори на мислите ми им е тясно. Блъскат, блъскат, част от тях излизат изпод пръстите, а други се търкулват, удрят се в стената на ограничението по време и дори не могат да се счупят, защото нямат достатъчно място за удар.

В гърдите ми е тясно. Мразя тези дрехи, пречи ми тази кожа, всичките тези меса и карантии. Искам да изляза. Искам да тичам, да падам, да ме боли, да ме щипе прахоляка в изранените лакти и колене. Искам да съм жива.

А ми е тясно. И този бял лист ми е тесен. И думите някак не ми дават пространството, от което имам нужда. Рисувам върху А4, закачен на стената, но всички образи някак излизат от очертанията му. Не искам лист, Искам стената, цялата.

И емоциите са добили гадния навик да се съобразяват с теснотията и да се мъдрят едни такива слепнали, сбити, плахи.

Отварям прозорци, посрещат ме други. Затварям врати след себе си и се надявам с тях да затварям теснотията. Но тя е навсякъде. И ме души.

А онова гласче още крещи, макар и затихващо и настоява за открито небе, звезди, космическа безкрайност и липса на време, загубена представа за място и непознат път напред.

Тясно ми е. И каквото и да изхвърля отвътре, продължава да ме затиска отвън. Някак вярно е, че нищо не се губи, само променя местоположение и форма.

Гладният поглед търси винаги нещо отвъд, нещо, с което да затвори дупката, от която нахлува затлачване. Въртят се очите и търсят. Думите шепнат "тясно е". И главата го знае. А душата го чувства. И всичко се противи на неизбежното.

И чувам как някой го крещи. Аз ли?

Искам да избягам. Как. Къде. От кого. За колко дълго.

Ако знаех, сигурно нямаше да е така тясно на отговорите ми.

Въпросите задушават. Те отнемат и малкото пространство, в което дишам. Но ме държат в реалността. Дълбаят съзнанието ми, тормозят мозъка ми, дразнят ме понякога до кръв. Но ме предизвикват да оцелея напук. И да напипвам в тъмнината на тясното отговорите. Които понякога освобождават. А понякога ми взимат от така оскъдното свободно пространство.

Понякога стискат с безмилостни ръце гърлото ми и вместо да го прекършат, оставят под възлестите си палци буца, която горчи. И кара очите да плачат.

Странното е, че тогава размития от болка и сълзи свят пред очите ми, е най-красивото нещо, което са виждали.

Разкривен, мокър, размазан. Истински.

Мога да протегна ръка и да я прокарам по несъвършенството му. И да прогоня за миг теснотата.

Past Redemption

Толкова късно. Толкова тъмно. Толкова тъжно.

Е да си спомняш всички отминали моменти,

които не можеш вече никога да върнеш.

Толква малко. Толкова злобно. Толкова жалко.

Е да се опитваш да ги отнемеш от другите,

които не можеш вече никога да прегърнеш

...

Толкова мое. Толкова чуждо. Толкова твое

Е да поглеждаш в очите на любимите

и да си представяш незабравените.

Толкова твое. Толкова наше. Толкова мое

Е да търся пътека през настоящето,

да намеря път към непредадените.

Няма любов

В моето сърце някой пак е влизал, някой всичко е разбил – ти ли си това?

- Няма любов - каза тя и думите заглъхнаха в слушалката. - Няма.

Не знаех какво да кажа. Не можех да кажа "има", защото вече не знаех какво да мисля, което е по-страшно - не знаех какво чувствам.

- Мислиш ли, че с нещо сме се променили? - попита с нотка на усмивка в гласа.

А исках да съм там да я прегърна силно. Прегръщам я откакто се виждаме веднъж годишно. Някак не го правех, когато прекарвахме всеки ден заедно. Сега ми е мъчно. Искам да я утеша, а все едно нямам ръце. Думите винаги са излишни.

- Не, не смятам. Знам, че и сега вярваме в същите неща, в които вярвахме тогава.

- Искаш да кажеш - в същите призраци. Но аз вече не вярвам. Даже се съмнявам, че и тогава съм вярвала. Любов. Два-три месеца премрежени погледи и после - чужди легла. Нима това е любов?

Въпросителната в края прозвуча изострено. Не знаех какво да кажа. Просто ме боли и дишам тежко в слушалката. Искам да й помогна. Но какво да направя? Как да й дам надежда, когато с разказа си тя уби част от моите?

- Какво ще правиш сега? - питам и сърцето ми прескача болезнено. Не мога да й дам съвет, не знам какво бих направила аз. И не искам да знам. Но искам да й помогна да не рухне. А това става трудно, когато не мога дори да видя очите й. Хубавите й, ясни очи, които сега сигурно са помрачнели самотно.

- Не знам. Останах да доубивам. Най-вероятно себе си. Макар че виждам как той също умира. Умира в душата ми. Умря и не знам дали мога да остана тук и да си деля дома с трупа му. Най-страшното е, че дори не знам дали аз съм жива. Но опитвам. Ще остана. Ще си го причиня. Ще знам, че съм направила всичко по силите си. - гласът й утихва. След това се засмива. - А ти? Ти как си?

Едва преглъщам буцата в гърлото си и казвам "Добре съм, всичко е наред". Както говорех на умиращото ми коте преди много години - Няма да плача. Добре съм, това не са сълзи, не са. Сега си почивай. Утре всичко ще е наред!

 И след това избягах да заровя колене в градината, да изтрия с кални ръце стичащите се сълзи, които оставиха кални следи по бузите. Мама ми беше казала, че то не трябва да вижда как плача, защото ще се натъжи много.

- Там ли си?

- Да. Просто паля цигара.

- Аха. Знаеш ли, започнах втора работа. Трябва да запълня цялото си време. Не искам да мисля, не бива да мисля за това, което се случи. Иначе ще полудея.

- Права си, направи, каквото чувстваш, че трябва. Но не забравяй да обичаш себе си. Това е най-важното. Не го забравяй. Аз също те обичам, но твоята любов към себе си е животоспасяваща сега.

- Знам, знам, спокойно, ще се погрижа за себе си. - сега усмивката в гласа й беше по-истинска. - Просто всичко е така безвъзвратно друго, откакто знам.

- Винаги съм вярвала, че няма необратими неща, но знам какво е...и не мога да ти кажа нищо успокоително. Аз не бих могла да простя. Нека това не влияе върху решението ти, но трябваше да ти го кажа. Познаваш ме.

- Да, знам. И аз не мога, почти съм сигурна, но трябва да опитам, да знам пред себе си, че съм опитала. Това е.

- Подкрепям. Опитай, но не с цената на всичко. Не плащай със себе си. Ако изгубиш битката, ще загубиш всичко. Не воювай с желанията си и срещу тях.

Въздишка. Още една от моята страна на слушалката.

- Винаги съм знаела, че няма нищо истинско, но защо не се случи нещо, което да ме опровергае?

- Знаеш, че не мога да ти отговоря. Мисля, че никой не може. Но може би трябва да продължиш да питаш.

- Вече не искам въпроси и отговори. От отговорите боли. Отговорите понякога са разстрел. А понякога са проказа. Проклятието е, че ги търсиш, а после разбираш, че е било по-добре да ги оставиш някъде там, в тъмното, да не ги допускаш до себе си.

- Няма значение дали си ги търсила или не. Понякога те сами те намират. приеми го.

- Така е. Хайде, не ме мисли повече. Сигурно ти съсипах вечерта. Но от любов не се умира, след като такава няма. Нито от разбито сърце. Това, което може да ме убие е омразата, която се роди с лъжата. От нея ме е страх.

- С нея се бори. И срещу нея. Победиш ли нея в битката, печелиш войната.

- Знам.

- Знам, че знаеш.

Тишината беше прекъсната от щракването на слушалката. Оставих телефона, но тя още беше тук. И онова чувство, че най-красивите неща убиваме по най-глупавия и нелеп начин. А след това съжалението не помага изобщо. Най-силната обич си отива най-безвъзвратно.

Виждам водопад, полудял внезапно, тръгнал да тече назад – ти ли си това?

Fool if you think...

...it's over, cause you said Goodbye...

Светът не свършва с един изтребен вид.

Животът не застива със загубата на един човек.

Една разбита илюзия не разрушава Вярата.

Полетът не спира с една паднала птица.

Грешната стъпка не обрича целия път.

Това, че ти обичаш, не означава, че любовта съществува.

Една истина не изкупва всички лъжи преди нея.

Една сълза не означава плач.

Две очи не винаги оформят поглед.

Една дума понякога казва всичко.

Inspired by Chris Rea

Rose blades

По краката ти имаше странни белези,  избелели, полужълти следи от удари. Потръпнах. Погледнах те стреснато, а ти ми се усмихна и каза, че всичко е наред.

След това погледнах ръцете си. По дланите ми имаше подобни на твоите белези. Видях ги тихомълком и после забравих за тях.

Тръгнах си и след втората стъпка бях сепната от това как добре знам пътя към Изхода от живота ти без дори да съм го търсила или вървяла някога. Усещах погледа ти по гърба си и знаех, че ще ме чака.

Видях и другия. Потърсих някакъв знак в очите му, но видях единствено устните му да оформят думите "Не живей за мен. И не живей за него".

На излизане от живота ти видях живата стена от розови храсти, която го обграждаше.

Дори бяха цъфнали.

Тръгнах през тях с изправени рамене и бодлите им яростно дълбаеха плътта ми, но някак не ги усещах. Мислех за следите, онези по теб. Аз ли бях ги причинила. И бяха ли вече безболезнени, просто белези от отдавна завехнали рани.

Изведнъж усетих болка и погледах ръцете си. Бяха надрани остро, но нямаше кръв. Безкръвно бели, надупчени  до лактите. Отпуснах ги. А болката беше ужасна. По-ужасно щеше да стане само ако някой изсипеше спирт върху тях. Но в сърцето ми беше станало някак светло и леко. Дали си въобразявах, че съм изкупила вината си. Не знам. Мисля, че да.

Колко лесно и колко егоистично. Желанието да живея, свободна от случилото се. За да живея изобщо.

С вече будни очи, втренчени в ръцете си, осъзнах, че просто съм сънувала. Ръката наистина ме болеше, може би защото бях спала върху нея. Сънят обаче още не ме пускаше. И усещането, което изпитах от кротките ти очи, които сякаш не ме виняха за нищо...Беше прекалено хубаво, за да е истина. Но ме облада мисълта, че съм готова да продължа и ти също.

Исках да знам така ли е. Трябваше да го знам, за да спра да живея за това. Или по-скоро да започна да живея след това. Не знам дали трябваше да ти пиша, но мълчанието ти беше толкова дълго, че вече се молех да не ми отговориш никога, да ми покажеш, че нямам право знам какво се случва с теб.

Но ти го направи. И беше жестоко. Разбрах, че още ме мразиш. И че винаги ще...

Questioning

Питаше се кое всъщност е тъжното - дълго чакащият му поглед, вперен в посоката, от която тя никога нямаше да се появи за него, погледът, изпълнен с вяра, че тя ще дойде, ще дойде,
ще дойде

...

Или това, че тя никога не изпита желание да излезе от сянката и да разлее радост в зениците му, а продължи да броди сама и нечакана там, където нейните очи  търсеха Смисъл, а разумът й знаеше, че
такъв

няма

...

The only way is...my way

Снощи мислих до късно коя съм и какво се случва. А "Защо"-то било смисълът на живота. Не мисля, че търсенето на някакъв отговор може да е смисъл, накрая се оказва, че няма отговор - т.е. вършил си нещо без смисъл или ще се самозалъжеш, че смисълът е в това, че си отстоявал докрай и си открил, че ... е нямало какво да търсиш. Не намирам смисъл и в отговорите, получени наготово.

Защо всички търсим отговори? И защо все задаваме въпроси? В това ли се крие същността на  човека - търсенето? Мразя въпросите, а ето че ги задавам. Не обичам отговори твън, затова няма да дам и моите. Когато ги намеря.

Търсих, питах. Чашата с мартини мълчеше ли мълчеше, а маслините ми се подсмихваха зеленикаво-доволни. Безусти.

Сутринта се събудих като след буря. Тя май наистина вилня снощи, гърмеше силно и дъждът безмилостно изчука всяка керемида по покрива точно над главата ми. После всички утихнаха доволни и мокри.

Утрото като че ли също беше задоволено, защото грееше между щорите нахално силно, но пък през отворения прозорец надничаше хлад и без свян търсеше голотата ми, за да я докосне.

Тази сутрин се събудих друга. Не, не каквато бях преди месеци. Още по-друга. Поне не каквато бях вчера. Или преди два дни. Следва да задам въпроса - Каква? Нали в това е смисълът, ха-ха.

Смислено ли е да осъзнаеш, че си друг, ако не отговориш на въпроса какъв точно си бил преди и какъв си сега и защо смяташ, че си различен? Смяташ. Мислиш. Като че ли тези два глагола са по-значими от глагола чувствам.

Не вярвам в търсенето като рожба, родена от топлата утроба на човешката потребност от Път. Не търся причините за тази моя другост. Знам ги като че ли. Онези, очевидните, логичните, които мога да опиша с думи. И всичките са извън мен. Мога да се запитам защо. Защо ми се случиха. Но няма да намеря отговор, защото го няма на мястото, от където се промъкнаха в живота ми. Ти нямаш отговор. И не можеш да кажеш защо ги пусна да завземат територия извън твоя смисъл. Защото понякога чуждите смисли сеят разруха извън своите предели. Особено там, където влизат нетърсени и нежелани.

И така. Друга съм. Но някак знам, че ти си същият. Цинично отказвам да вярвам, че хората се променят. Към добро. Някак по-очевидно е, когато го правят към по-зле. И тази невяра ме разяжда. Тя е едно от онези неща, които ме правят различна от това, което съм била вчера. Не казвам "бях", защото ми звучи доста по-осъзнато.

Когато нещо умира, ражда ли се нещо ново, което да запази баланса? Ражда ли се или просто се пренареждат оставащите така, че да запушат празнината от смъртта? Ако част от мен е безвъзвратно бездиханна, мога ли да вярвам, че ще намеря нова такава, ако смея да се надявам - по-добра.

Ако днес все пак задавам въпроси и търся отговори, но намерените отговори са към други въпроси, все още незададени...дали да ги запазя, докато се науча да задавам незададените въпроси? Няма ли да е изкривено, защото все ще търся въпросите, които прилягат плътно на някакви си намерени отговори, които може би някой е захвърлил преди мен поради подобни причини. Някакви втора ръка открития.

Мисли, които се свличат по спиралата и де да бяха просто омагьосан кръг. Странното е, че много добре си давам сметка какво чувствам, но опитвам ли се да го осмисля, се обърквам. Защото има едно "ако сега", "ами ако ти", " а когато", "защото", "после" и разни други, които хич не помагат на чувствата и дори нагло се опитват да ги манипулират. И днес съм друга, защото го разбрах. Без да съм задавала въпрос, си намерих отговор. Понякога не знаеш, че за нещо трябва да питаш.

Сега чувствам. Себе си. Смъртта. Новото раждане. Загубата. А тя наистина е голяма. Голяма промяна. Но не знам дали ще съм по-щастлива, ако не я предизвикам като преждевременно раждане на и без друго обречен плод.

Знам, че всички чакат изгрева, но неизменно вървят към залеза и това е точното потвърждение на казаното от приятел: "The only way is the wrong way".

Дали печеля нещо, мисля, че не; чувствам, че да. Печеля себе си.Обратно, макар и не същата. По-свободна от страха да бъда различна, по-зависима от страха, че няма да намеря някой, който да чувства същото. Да, глупавото е, че всички търсят някого, с когото да мислят в една посока или както е по-модерно да се казва - да гледат в една посока, да имат един Път. А аз искам просто някой, който чувства [и осъзнава] същото. Към света и към другите. Към себе си. Към Истината. Някой, който също е станал друг, защото чувства. Чисто и ненатоварено от мислите и търсенията. Великите заблуди.

Аз искам просто да се чувствам свободна да бъда свободна, включително от всички страхове, които изпитвам. Те са някак по-малко, когато съм сама и това е доста интересно откритие, което не мога да си обясня. Може би е чувството "нямам какво да губя". И не, защото не притежавам  нищо, а защото имам себе си. Без да се търся и обличам в определения. Само след като се освободя да чувствам и да искам да намеря смисъла. В себе си.