Thursday

Тясно

Тясно ми е. Искам да избягам, но съм силно ограничена от всичката материя наоколо. И от всичката материалност. Краката ми иначе биха бягали безспир, ако не срещаха отпора на действителността.

А на душата ми й е тясно. На очите също. Те искат да виждат отвъд сивия градски ден, отвъд парко-вечерите, над антените по покривите, под нагорещените асфалти. И на звука, който се надига в гърдите ми. На него също му е тясно, не мога да го изкрещя, а искам. Сигурно бих изглеждала като човек-маймуна, барабанящ по гърдите с юмруци, или като вълк, който вие срещу луната. Сигурно бих натрошила на сол с крясъка си всички стъкларски магазини, които иначе бих изпочупила с неадекватното си за този свят поведение.
Неадекватно. Защото ми е тясно. Кой клаустрофобик би бил адекватен, затворен в шахтата за пране.

Тясно ми е! Тясно! Тясно!

Искам въздух. Искам свобода. Искам празни пространства. Искам зелено, искам безвремие. Искам шир, морска, искам бездна, планинска. Искам потоци и кални реки. Искам дъждове и порои, искам слънце и пясъчни бури.

Искам всичко, което се вихри в съзнанието ми да излезе навън, но навън...навън е още по-тясно. Няма място за голмите истински копнежи и те умират задушени само миг след като си ги пуснал.

Искам много посрещнати изгреви, изпратени залези, неспани нощи и безкрайни дни. Знам, че всичките тези "искам" са причина да ми е тясно, толкова тясно. И горещо-задушно. И безсилно. И задавено в твърде много"трябва" и "не мога" и "няма време".

И ми е тъжно. Като на орел, затворен в клетката на лястовица. С криле, заспали от умора да стоят скършени в тясното.

Искам вятър, искам полет, искам дори падане в бездната. Там поне е широко. Там поне ще съм Аз.

Дори на мислите ми им е тясно. Блъскат, блъскат, част от тях излизат изпод пръстите, а други се търкулват, удрят се в стената на ограничението по време и дори не могат да се счупят, защото нямат достатъчно място за удар.

В гърдите ми е тясно. Мразя тези дрехи, пречи ми тази кожа, всичките тези меса и карантии. Искам да изляза. Искам да тичам, да падам, да ме боли, да ме щипе прахоляка в изранените лакти и колене. Искам да съм жива.

А ми е тясно. И този бял лист ми е тесен. И думите някак не ми дават пространството, от което имам нужда. Рисувам върху А4, закачен на стената, но всички образи някак излизат от очертанията му. Не искам лист, Искам стената, цялата.
И емоциите са добили гадния навик да се съобразяват с теснотията и да се мъдрят едни такива слепнали, сбити, плахи.

Отварям прозорци, посрещат ме други. Затварям врати след себе си и се надявам с тях да затварям теснотията. Но тя е навсякъде. И ме души.

А онова гласче още крещи, макар и затихващо и настоява за открито небе, звезди, космическа безкрайност и липса на време, загубена представа за място и непознат път напред.

Тясно ми е. И каквото и да изхвърля отвътре, продължава да ме затиска отвън. Някак вярно е, че нищо не се губи, само променя местоположение и форма.

Гладният поглед търси винаги нещо отвъд, нещо, с което да затвори дупката, от която нахлува затлачване. Въртят се очите и търсят. Думите шепнат "тясно е". И главата го знае. А душата го чувства. И всичко се противи на неизбежното.

И чувам как някой го крещи. Аз ли?

Искам да избягам. Как. Къде. От кого. За колко дълго.
Ако знаех, сигурно нямаше да е така тясно на отговорите ми.
Въпросите задушават. Те отнемат и малкото пространство, в което дишам. Но ме държат в реалността. Дълбаят съзнанието ми, тормозят мозъка ми, дразнят ме понякога до кръв. Но ме предизвикват да оцелея напук. И да напипвам в тъмнината на тясното отговорите. Които понякога освобождават. А понякога ми взимат от така оскъдното свободно пространство.

Понякога стискат с безмилостни ръце гърлото ми и вместо да го прекършат, оставят под възлестите си палци буца, която горчи. И кара очите да плачат.
Странното е, че тогава размития от болка и сълзи свят пред очите ми, е най-красивото нещо, което са виждали.

Разкривен, мокър, размазан. Истински.

Мога да протегна ръка и да я прокарам по несъвършенството му. И да прогоня за миг теснотата.



9 comments:

Gloxy-Floxy said...

Хубавото е, че поне имаш сила да го изприказваш, за разлика от мен ... или поне така ми се струва, като не съм го изприказвала ...
:)

Кръстю said...

Поздравления!:)

Punkass said...

Ако намериш лек за тяснотата подай една ръка!

Пламен Бочев said...

На теб ти е тясно, а на мен - безнадеждно. Важното е, че сме оптимисти. :)

KASKUS said...

Здравейте! топъл поздрав.
Блогът ви изглежда добре.

Надявам се получат успеха през цялото време.

sky_mender said...

Биа, Биа, в мислите ми ли си се ровила? Не знам на теб дали ти е просто импресия, но аз от известно време точно така го усещам света - свил се от прането и убиващ. Обаче и след сто години няма да успея да го напиша толкова оголено точно от страх да не добие официалност :)

lammoth said...

И аз имам дни, в които ми иде да захвърля всичко. А в по-мрачните ми иде да се хвърля от 50-ти етаж, а долу да се получи истинско произведение на изкуството, ала-Кандински разпльок.
Май това не трябва да го казвам :(
Броя се за оптимист и аз :), с леки наклонности към крайности :)

eiri said...

Аз няма да ти кажа колко добре те разбирам. Но ще кажа, че имаме нужда понякога да усещаме, че боли. Повече от всичко друго. Точно сега.

Азария said...

Град, офис, работа, пушек, тумори, мониторче на лаптопа, погребана любов.... Просто не живеем правилния живот. Това дори ГРЕШЕН живот не е. Нишо не е - само теснотия и тъга.

И аз искам...толкова много искам живот. Кратък и истински.

Публикацията е страхотна.