"Обичам те, защото се връзваш на всичките ми глупости и участваш в тях. И винаги ми вярваш."
И жестоките рани, причинени някога от един неверник, са излекувани. И изживяването на всичката болка от обвиненията, че не мога да бъда подкрепяща, вече има смисъл. Някой най-сетне ме обича за правилните неща.
" И аз също."
От шестата нататък се научаваш да живееш в мир със себе си, не забравяйки, но изгаряйки всички мостове зад себе си. Наминавайки като в музей на чувставата да си спомниш кога си била жива последно.
После започваш да мечтаеш за простота и искреност.
Някъде по това време позволяваш на някого да те обича без да му извадиш сърцето през гърлото в продължение на традицията за отмъщение към онзи, който е изтръгнал твоето.
После гориш и ампутираш парчетата от душата си, които ти пречат да продължиш напред. Защото най-сетне има за кого, има за какво, и намираш причина да оправдаеш болката, която поне те е направила по-добър човек. Донякъде. И малко по-нещастен, но тайно. Има за кого да се усмихваш най-сетне.
На десетата година си щастливо омъжена и изживяваш мечтите си. Въпреки това от време на време прелитат призраци и понякога си поплакваш, я докато слушаш джаз под звездите, я докато гледаш стар филм. Преглъщаш лесно всичко това, защото има кой да те обича такава, каквато си, че даже и ВЪПРЕКИ това, което си.
И там, в година 11 от това злощастно летоброене, което отбеляза превръщането ти в жена, пътешественик и мечтател, но и дамгоса завинаги душата ти, намираш сили да отвориш отново тези заровени дълбоко папки.
Започваш хронологично. Стискаш очи пред спомена за щастливите ви физиономии, ти го гледаш обожествяващо, той изглежда влюбен, всичко е толкова розово, че чак се чудиш как после дойде изневярата, лъжата, скандалите, обидите и безкрайните мълчания помежду ви, накъсвани от отчаяни страстни събирания, последвани от още по-болезнени раздели.
За пръв път се вглеждаш в не толкова хубавите снимки, тези, които не си изтрила от чист сантимент. Онези, в които те е снимал, но не си на фокус, онези, в които си уловила разсеяния му поглед. Там неизменно има по някоя друга жена, ваша обща приятелка, с която после ще ти изневери, негова бивша, която знае всичко за вас, случайно секси дългокрако момиче, което не се е с държал да снима, докато ти свенливо мислеше, че снима теб. Там са и снимките от местата, където е бил с други, защото ти не си му била достатъчна или не е можел да спре търсенето си. Въпреки че изкара теб виновна за всичко.
И за пръв път го намразваш с пълна сила, както не си го мразила тогава, когато ти разби сърцето. За пръв път сякаш отваряш широко очи и разбираш, че не си чак толкова виновна, не си била толкова неспособна на обич, колкото ти е втълпил. Просто той нескришно никога не е спирал да се клатушка в избора си, превръщайки сърцето ти в пустиня от несигурност и интуитивна ревност. Всичко е било много по-токсично, отколкото изобщо си осъзнавала някога за тези години.
Вече знаеш, че тепърва можеш да намразиш човек, на когото вече си простил. Винаги си мислела, че става обратното.
И усещаш как дишаш за пръв път от години. Защото не болката те е направила по-добър човек, способен да обича. Ти винаги си била такава. Просто тогава си била необичана и дълбоко в себе си си го знаела. Но беше заета да се самообвиняваш.
Единадесет години по-късно имаш свободата и силата да натиснеш Delete и да изтриеш тези файлове, пренасяни старателно година след година и складирани като съкровища.
Единадесет години по-късно знаеш какво е наистина обич, и че когато те обичат, няма клатушкане, няма изневяра, няма лъжи, няма други жени по снимките, няма "много добри (бивши) приятелки", с чиято сянка да се бориш. Няма постоянно нещо, за което да си виновна и сочена с пръст.
Защото вече сте само двамата - Ти и Той, Вие, и се обичате чисто, без тайни, а единствената болка, която изпитвате понякога е тази, на здравословната откровеност, след която се лекувате с още повече обич. Защото най-сетне някой те е избрал и няма нужда да затвърждаваш избора му всеки ден и да се бориш за сърцето му със зъби и нокти. Няма нужда да си cool постоянно, можеш да бъдеш себе си и си щастлива.
Време е да изгониш призрака, защото той не заслужава да е тук, никога не е заслужавал толкова място в сърцето ти, в спомените ти и във външния ти хард.
И дълбоко в себе си се надяваш той да разбере колко си благодарна на тази година 11, в която най-сетне излезе от затвора, който ти беше изградил на тръгване. Толкова писма му написа, надявайки се да знае, че си го обичала, че ти е бил всичко, че си му простила, че му благодарищ, че е бил част от живота ти.
А сега единствено се надяваш да прочете това - ОСВОБОДИХ СЕ ОТ ТЕБ. Дишам, обичам и летя, и мечтите ми са по-хубави от илюзиите, с които ме беше затрупал. И ги сбъдвам и живея.
Fin.
Следва ново летоброене.
От теб ми остана паническото мазане с крем против бръчки около очите и старанието да се надгягвам с времето.
След теб разбрах, че остаряването не е страшно, когато го правиш с някого. Щастливо. И си пожелаваш още време, за да имаш още повече следи от него.