Болки на растежа

Помня, че когато бях на 12, имах силни болки в ставите и тогава ми казаха, че твърде бързо раста и организмът ми не може се адаптира безболезнено. Наричат се болки на растежа.
Ето. Да боли значи, че растеш - още веднъж ми се напомня.

Осъзнаваш много неща, когато видиш как майка ти окапва покривката и веднага крадешком поглежда дали си забелязала; както едно време ти криеше белите си и чакаше със затаен дъх да видиш дали ще те разкрият.

И ти се доплаква. За всичко тогава, за всичко сега и за онова, което си отива. За хората, които са ти дали живота, а ти дори не познаваш. За нещата, които са те подтискали и които си се мъчил да им простиш, знаейки, че и те са напълно несъвършени. За себе си, когато им простиш и искаш да направиш нещо добро за тях, сякаш си длъжен да подобриш сега заради това, че те не са успели да построят добре миналото си.

И те доядява. На себе си. Че си укорявал, а може би не си имал право.Че си повишавал тон, когато те е боляло  и не си виждал през болката, че може би и тях ги боли.

Признаваш си, че си просто човек. Че те е страх. Че не е провал вечер да се отпуснеш на дивана и да заплачеш. Че искаш само някой да прояви разбиране и да те остави да се наревеш без да мисли, че не си наред. Че осъзнаваш как не искаш да бъдеш за някого непознатият създател.

Колкото по-голям ставаш, толкова повече растат осъзнаванията. Болката. И страховете ти. И едновременно с тях - силата ти.

Амин.

Като септември

 

Като утро през септември на границата на лятото и есента се чувствам - несигурна.

Търся в очите ти - още ли ме харесваш, защо вече не ползваш това или онова обръщение, защо заспиваш преди мен, ръката ти на гърба ми ли е, нежен ли си, защо си забрави десерта в хладилника, обади ли ми се по обяд?

Като септемврийско утро съм хладна в началото, по-топла и по-топла, по обяд паря, а вечер заливам с хладина, та да се сетиш да ме прегърнеш.

Като септември след средата се клатушкам в крайности, грея и валя, и търся те в спомена, и те създавам в нов.

Като септември поставям и точки, и ново начало, задигам ти безгрижието и раздавам уроци, искам те седнал на чина на класната ми стая в час по топло обичане и съзидание на общото. На ние.

Като в дните от третата седмица на септември броя всеки слънчев час = броя часовете до теб, до пътуването, до всяка прегръдка. 

И съм също толкова смаляваща се, леко охладняваща при намаленото ти слънцегреене и си искам топлото на ръката ти и търся в очите ти доказателство, че с лятото си отиваме аз и ти, но се завръщаме ние - по есенно топли. Отвътре. 

Само това разминаване бих понесла.

обичане vs вярност

Празно е тук, защото съм пълна в живота си. Сигурно вече го знаете, но когато ръцете ти са заети да обичат, да помагат и да творят, нямаш време за постове. А и нямаш потребност.

Порастваш май, когато се научиш да се наслаждаваш на момента без да искаш задължително да кажеш за него на другите. Достатъчно ти е един човек да го знае. Онзи, с когото го споделяш. И толкова.

Временните раздели по работа са полезено нещо, защото липсваш ми и нямам търпение да те прегърна, се връщат - не - всъщност за пръв път - идват в живота на двама ни, свикнали да сме на един инат разстояние само.

И милата дума, и обаждането съвсем без повод, и липсата на обаждане поради уважаването на факта, че другия е зает - е нечовешко порастване, за което се самопогалвам по косата и ТИ благодаря, че ми помагаш да се науча да бъда обичана най-накрая. 

Прочетох нещо много важно. 

"Верността ти е нужна за онова, което не обичаш достатъчно. Ако обичаш достатъчно, не става дума за вярност."

И си дадох сметка, че обещанието на двама да се обичат и обричането във вярност е  тавтология. Или застраховка за времето, когато любовта си отиде.
И само мога да се надявам, че с теб бихме се обичали без да отваряме никога дума за вярност. 

сърцето не умее да лъже

За две седмици толкова пъти те преболявах и изплаквах и прегръщах отново, че вече не знам aз ли съм тази, която вдига телефона с тих глас и нито отенък на укор, аз ли съм тази, която после забравя бързо и завинаги като децата,  след като си ги прегърнал и си изтрил с цяла длан сълзите  от потъналите им във влага бузи. 

Не знам коя е тази, която вече не надига сърдито глас, не си тръгва първа и сънува, че е на 7 и се качва на първото си колело. 

Подсъзнателно искам да съм детето, което обичаш безусловно.

Жалка съм.

Но егото ми си е взело постоянен отпуск или направо е напуснало, помня, че имаше няколко предупреждения, на които не обърнах внимание.

Копнея само да лежа на ямката на рамото ти и да не ме оставяш самичка в тъмното. 

Цял живот съм била голяма, защо сега си изживявам детството? Върнало ли се е да ми остави повече от детинската вяра в доборото и онази незлобливост, с която забравят, че си ги наранил веднага щом ги приласкаеш?

Не я познавам тази, но ми харесва. Добра е.

Останалото май няма особено значение.

А днес прочетох, че "сърцето не знае да се предава, защото не знае да лъже".

И май цял живот аз съм го лъгала, а то тактично си е следвало пътя. 

Дано и този път не свършва пред пропаст, защото когато се наложи да си разпъна крилете, рязко сменям посоката и най-често летя без ято.

Крайморското село

Крайморското село привечер ухае на шампоан, парфюми и афтър сън.
Понякога малко на цаца.
Само аз мириша на липси и сол. Но не от морето. 

10 години In Brief

10 години In Brief: 

Свивам дом, уши, рамене и после - после отново се разгръщам. Като хартията на оригами.

Ръцете ми се разтварят по-широко, точно толкова, че да мога да прегърна себе си и идеята за несъвършенството на хората.

Точно толкова, че да мога да кажа - обичам неподходящо, неудобно и с много компромиси. Но се научих да го мога и с това всъщност се научих да обичам и себе си.

10 години по-късно.

Тук съм и съм по-пълноводна от всякога.

Другото е просто шум от скъсаните гланцирани листа на календарите.

Решения

Когато страдаш за някого, има само една правилна постъпка - да му го кажеш. Да му признаеш как не можеш да ядеш, да спиш, да продължаваш така. Да се извиниш, въпреки, че така и не си чул извинение към теб.
И реакцията му ще е твоето спасение. Или ще те направи щастлив с взаимност, или ще те освободи завинаги от страданието.
Така че... Има само една правилна постъпка... Зависи дали искаш да знаеш наистина отговора.
Аз съм свободна. А ти?

юни липи и преоценки

Лятото се изнизва между дъждове и адски жеги
Поне ароматът на липи е тук, за да ми напомни
колко чаках този юни, как от толкова много време
за пръв път пролетта мина неусетно. Щастливо
А с лятото вместо да дойдат недоспаните нощи
лягам рано, заспивам, събуждам се от болка вляво
Там, където още те има
Там, където ми се иска да не беше влизал
щом нямаш намерение да останеш
или си готов да си тръгнеш толкова лесно
Това не е поема за драмата
А извинение, че не ми се пише
и не отдавам нужното на липите, на юни
Въпреки, че силно ги обичам
понякога забравям да ги отбележа

Всъщност това е писмено доказателство
че недооценявам лятото
както ти не оцени мен

Купих си нещо червено, нещо жълто и самолетни билети, продадох очакванията за любов като ненужна вехтория и стегнах раницата за соло пътуване. Защото най-добре е да избягаш от всичко, за да намериш онова, което ти трябва. Иначе си заринат в битака на ненужните варианти и се луташ напразно.

 13 дни и лятото ще ме приеме в топлите си обятия. Усещам го като завръщане у дома след дълго пребиваване в училищен пансион, където никой не те обича. 

За малко мислех, че ти ме обичаш, но после стана ясно, че повече обичаш себе си, а аз не мога да бъда Майка Тереза до глупост. Защото не съм майка. И не се казвам Тереза. А съм Аз.  И не мога да живея необичана. Като котка съм, обичам сама, мога сама, но искам в ръката на стопанина ми да има ласка за мен. Иначе съскам. И си отивам.

женското "нищо", което крещи за помощ

Толкова се чувствам малка, когато не знам как да си заявя потребностите. А съм достатъчно голяма, за да знам, че мъжете мисли не четат. Как да изрека с женските си устни думите на детето, което толкова се страхува да не бъде оставено, отритнато или нежелано?  Оформям думи, казвам ги на ум, репетирам и като застана пред него омърлушена и странна, той пита какво ми е, а аз казвам великото женско "нищо", което всъщност неистово крещи за помощ.

Никак не е нищо. Искам си вниманието, както преди. Искам лекотата, с която ме докосваше, когато се страхуваше, че не може да ме грабне. Искам онази тънка негова неувереност, която го кара да ме печели всекидневно. Искам онзи поглед, с който сутрин ме събужда, защото не знае утре ще има ли тази възможност.

Искам да не съм удобна, искам да не съм ежедневна. 

Не мога да съм дънките за вкъщи. Искам да съм красивия панталон, с който внимаваш как сядаш, за да не го измачкаш и който приглаждаш с удоволствие и гордост. 

Знам колко е хубаво да знаеш, че на някого му е така спокойно с теб, че казва "ние" без това да те омаловажава и да ти отнема правото на собствен глас. Знам.

И все пак искам да продължа да бъда прелъстявана. Толкова ли е лошо?

 

на един смс разстояние

Скарани сме. Гледам мач с момчетата, пия бира, смея се високо, но отвътре ми е празно. Успокоявам се и се ядосвам едновременно от факта, че не се обажда. Явно му е все тая. Задник като всички други.

Малко тъжна и пълна с липси се прибирам, гледам се дълго в огледалото - изглеждам като изоставено дете. И осъзнавам, че е най-лесно просто да спра да се инатя. Хвърлям произволни дрехи в раницата, викам такси и точно, когато съм на входната врата, получавам съобщение. 

"Няма те".

Светът е преобърнат.

Изведнъж таксито ми се струва твърде бавно, светофарите твърде дълги. После съм на един дъх до седмия етаж и вече го прегръщам.

После се лекуваме взаимно. И сънят ми е спокоен за пръв път от дни.

ти си*

бялото на любимите ми кецове

каишката на цветния ми часовник

полъхът на летния ми парфюм

трепетът, който се лута в гърдите ми преди полет

вълнението при опознаването на всеки нов град

пошираните ми яйца с бекон

любимото ми 'добро утро' в 5 a.m.

и часът прегръщане насън след него

любимото ми 'тръгвам към теб'

шоколад и чипс с чушка едновременно

совиньон блана, който те научих да пиеш

джаз във вторник вечерта

любимата форма под ръцете ми

премреженият поглед над лицето ми

съненото мърморене вечер

неочакваното събуждане

моето мърморене сутрин
ако е нямало неочаквано събуждане

причината да броя часовете до следобеда

слънчевите очила, в които се оглеждам

и още много неща  

тепърва

да дописвам 

*след като те бях класифицирала като 

"всичко, от което нямам нужда"

малко бях позабравила коя съм, малко се бях изгубила в това да бъда глупаво щастлива

да вярвам, че сега е различно (забелязали ли сте как сме свикнали да вярваме, че всяко нещо, което ни се случва, е различно, неповторимо и не като при другите?)

изоставям наклонения шрифт на дните и нощите с теб, за да се върна в правите редове на петолинието си, въпреки че аз нотите мога само да ги чета, но не  и да ги изпея правилно
обичам скования фон на живота си, дори когато е соло

дуетите понякога са твърде уморителни за самотните бегачи, които не разбират от музика

преди години*

* когато ме попита какво за мен е щастие

Аз и ти, една от малкото сутрини, когато никой не заминава за никъде. Събуждаме се и е слънчево и хубаво и се прегръщаме. После се разхождаме и аз се уморявам, а ти ми се смееш, че не мога да тичам, а уж се опитваме да тичаме. 

После просто ядем на терасата и е светло и хубаво, ти пиеш бира, пушим цигари и нямаме планове за деня,  но просто е леко и безтегловно.

Това е.

Простичко.

Не съм искала да изкачвам Еверест на гърба ти.

Не мисля, че трябва да ти става гадно, за мен това е много хубав и светъл спомен.

Както ми е хубаво и за нещата, които съм си представяла, че ще правим.

Макар че така и не сме ги направили

Като например някой път като останеш вкъщи и да направя палачинки, макар че не съм много добра в палачинките.

– Никой и нищо не може да надвика човек, който крещи срещу собствената си рана. Това е най-глухият човек на света. И най-добрият учител по търпение. Едно не си простих – дадох надежда на наранена от друг жена. И си я взех обратно на тръгване. След мен в тези очи вече нямаше рана, имаше ад.
– Къде е тя сега?
– Където и да е, знам, че ми е простила. Осъденият да помни съм аз.

 "Живот в скалите"

and Supergirls don't cry

When you're in love, what can go wrong? 

От времето, когато първо още не знаех, че обичам, а после си мислех, че обичането е всичко, от което имаме нужда, че любовта стига и всичко ще бъде наред.

За един кратък момент не ти стигнах,  не бях достатъчна, никога не станах  всичко с тази глупава моя идеалистична любов.

Когато си тръгнах, бях грешна и недостойна, когато се върнах - станах виновна.

Но така и никога не станах любима.

Само че супермомичетата не плачат. А скачат с главата надолу и обичат, без да чакат някой да ги хване преди дъното на бездната. Едно падане стига, за да се научиш да летиш.

И да разбереш, че плачът не помага, а ожулените колене понякога минават по-бавно от ентусиазма на момчетата.

Само напразното обичане не минава бързо и онези, които най-малко заслужават, имат най-голямо място в сърцето ти. За да го разкъсат все по-непоправимо.

Супермомичетата  обаче продължават да вярват, че всичко ще бъде наред.

И чакат Храбрия шивач да ги закърпи и обича със силните си ръце.

Да им свали акумулатора, да им оправи чистачките на колата и да не смята, че  това са глупави битови проблеми. 

И да ги остави да бъдат просто момичета. За да могат най-сетне да поплачат.

От щастие.

 

fashioneditorials

Здравей

Какво ще кажеш  да зарежеш всичко, да зарежа всичко, и без това толкова време сме изгубили в глупости, докато сме дишали и обичали тук-там напразно погрешните хора, които са ни направили правилни един за друг?

Да им благодарим и да загърбим клишетата, очакванията и мечтите, които не са наистина наши и просто да бъдем естествени, което ще е нещо отдавна позабравено, но надявам се -  лесно припомнящо се като карането на колело?

Хайде остави обясненията и си позволи да не мислиш, и ми позволи да не мисля и да бъдем глупави и безразсъдни, да се събуждаме на нови места и докато другите се вълнуват от времето и лютеницата ние да отскочим до морето, нищо, че духа като за световно и снегът е арктически? Да гледаме безплатни късометражни филми в студения Люмиер и да изпием бутилка вино, ей така, направо от бутилката?

Хайде като ти пиша да не се правиш, че не си го видял, за да си придаваш тежест и аз да не се отказвам да ти пиша повторно, защото "дамите не правят така" и просто да тичаме един към друг без да гледаме кой прави първата крачка? 

Ей така, ако може да си уморен от игри, както аз съм уморена и просто да бъдем беззащитни един пред друг, за да сме непробиваеми за останалите. Да бъдем смешни и да бъдем cheesy, на кого му пука?

Просто е. 

Махам с ръка и казвам "Здравей", пък оставям да решиш ще отговориш ли от другия край на една Непозната.

на лошото време

Вали. Мисля си. Онази баба, която продава цветя в подлеза. При кого се прибира вечер и къде оставя непродадените китки?

Мисля си го, докато вървя с ръка под твоята, криеш ме под чадъра си, крачките са бързи, дъждът е проливен. Хубаво е някой да те крие под чадъра си, нищо, че е счупен.

Мисля си за хората, които не са били сами на 30 - дали са си мислили, че на 70 ще търсят топлина в подлеза, разбиране в чужди очи и подкрепа от непознати?

Една вечер минах през подлеза в 8 и уличният музикант с розовата китара пееше "пак ще се срещнем след 10 години". 3 часа по-късно още си беше там, само песента беше друга, но продължаваше да се усмихва и се замислих дали си има дом и дали някой го чака за вечеря. Не че мен ме чакат, но все се прибирам, никак не свиря на китара в подлезите. И мразя да чета разбиране в очите на непознатите.

Животът има ли две фази - самотен и пълен - и редуват ли се? Защото, ако е така, значи ли, че моето пълно най-сетне предстои?

 Защото слънцето ни липсва едва, когато завали. И започваме да пишем оди за летните вечери с аромат на диня. 

И с живеенето ли е така? И кога ще ми дадат ключа към шкафчето с канелените кифлички?

Януари ми е Май

някак морско ми е на душата от вчера
сънувах синеморски пейзажи
представих си майското зелено
на морското синьо
и се вълнувам
добре дошла отново, Аз,
след няколко успешни битки
краят на войната е подписан.