Tuesday

женското "нищо", което крещи за помощ


Толкова се чувствам малка, когато не знам как да си заявя потребностите. А съм достатъчно голяма, за да знам, че мъжете мисли не четат. Как да изрека с женските си устни думите на детето, което толкова се страхува да не бъде оставено, отритнато или нежелано?  Оформям думи, казвам ги на ум, репетирам и като застана пред него омърлушена и странна, той пита какво ми е, а аз казвам великото женско "нищо", което всъщност неистово крещи за помощ.
Никак не е нищо. Искам си вниманието, както преди. Искам лекотата, с която ме докосваше, когато се страхуваше, че не може да ме грабне. Искам онази тънка негова неувереност, която го кара да ме печели всекидневно. Искам онзи поглед, с който сутрин ме събужда, защото не знае утре ще има ли тази възможност.
Искам да не съм удобна, искам да не съм ежедневна. 
Не мога да съм дънките за вкъщи. Искам да съм красивия панталон, с който внимаваш как сядаш, за да не го измачкаш и който приглаждаш с удоволствие и гордост. 
Знам колко е хубаво да знаеш, че на някого му е така спокойно с теб, че казва "ние" без това да те омаловажава и да ти отнема правото на собствен глас. Знам.

И все пак искам да продължа да бъда прелъстявана. Толкова ли е лошо?


 

2 comments:

Made for an Angel said...

Не е лошо и би трябвало с годините да сме се научили да ги казваме тези неща на глас, но истината е, че става по-трудно и причините за това са много, а в основата им ми се струва, че е онзи спотаен страх да не'развалим нещата'.Щеше да е хубаво ако по-често имахме смелостта да кажем какво искаме и най-вече да осъзнаем, че няма маловажни проблеми, ако те ни пречат да бъдем наистина щастливи.

أمل said...

И най-вече би било чудесно, ако имаше кой да ни чуе.. ;)