на лошото време

Вали. Мисля си. Онази баба, която продава цветя в подлеза. При кого се прибира вечер и къде оставя непродадените китки?

Мисля си го, докато вървя с ръка под твоята, криеш ме под чадъра си, крачките са бързи, дъждът е проливен. Хубаво е някой да те крие под чадъра си, нищо, че е счупен.

Мисля си за хората, които не са били сами на 30 - дали са си мислили, че на 70 ще търсят топлина в подлеза, разбиране в чужди очи и подкрепа от непознати?

Една вечер минах през подлеза в 8 и уличният музикант с розовата китара пееше "пак ще се срещнем след 10 години". 3 часа по-късно още си беше там, само песента беше друга, но продължаваше да се усмихва и се замислих дали си има дом и дали някой го чака за вечеря. Не че мен ме чакат, но все се прибирам, никак не свиря на китара в подлезите. И мразя да чета разбиране в очите на непознатите.

Животът има ли две фази - самотен и пълен - и редуват ли се? Защото, ако е така, значи ли, че моето пълно най-сетне предстои?

 Защото слънцето ни липсва едва, когато завали. И започваме да пишем оди за летните вечери с аромат на диня. 

И с живеенето ли е така? И кога ще ми дадат ключа към шкафчето с канелените кифлички?