Some things (will) never change...

Преди време си мислех, че знам какво е любов.

  Любов беше да не заспивам от вълнение, да стоя до телефона (да, тогава телефонът не стоеше в джоба ми, а аз го „пазех”, ако не исках да пропусна точно онова обаждане), да напиша писмо на лист хартия, да си представям какво би било, ако ме целуне...

  После любовта беше лудост. Любов беше да изгоря всички мостове зад себе си и да кроя планове за бъдещето с него. Любов беше да се прибирам и да приготвям вечеря. Любов беше и когато променях възгледите си, за да му пасвам по-добре. Любов беше отдаването, разбирането, всяко прощаване. И пак любов беше, когато просто реших, че отсреща няма никой може би моя вина. От любов си отидох. И се връщах. Забравях. Простих. Имам го до себе си още. Но по-скоро вече от тиха обич прегръщам...

  Сега знам, че не знам какво е любов.

  Защото вярвам, че Любовта е завинаги. Или поне за малко по-дълго. Струва ми се, че съм я срещала и сме се разминали, защото не сме се познали зад ъгъла.

  Днес не търся любов. Не я търся във факта, че той от 8000 км разстояние значе,  че съм болна без да казвам. (Той го кръсти интуиция).Нито във факта, че понякога не говорим с дни и всеки има свой живот, да не кажа своя вселена и все пак нещо ни свързва повече, отколкото всичко останало ни разделя. (За това май още нямаме име).  Болното ми гърло и високата температура сигурно биха казали, че любовта е в топлата супа. Или в ръката, която ме завива грижовно в одеялото. Но това е просто грижа.

  Любов е да си безразсъден. Любов е да копнееш за възможно най-трудното. Не ми е любовно да обичам удобното.  Любов е да преодоляваш всички спънки, защото знаеш, че тя е там и пулсира. Не е любов да се бориш с обекта й за правото й да кърви и диша. Любов е да се усмихваш при мисълта, че ще го усмихнеш, нищо, че ти няма да видиш точно тази усмивка.

  Смътно усещам, че съм от онези хора, които няма да имат любов в стандартната й форма, лежерно настанена в просторен общ апартамент под съпровода на тупуркащи крачета. Поне не преди преодоляването на много разстояния. Вътре в душата си. Не и преди да съм сигурна, че е достатъчно лудо, безмозъчно, ненормално и против всякаква логика. И за двамата. Тогава ще бъде любов.

  Или e Тя и това е ясно, или гарата, влакът и далечна дестинация с еднопосочен билет. Защото няма как да съм чакалня.

  Ще бъда залив, пристан и убежище. Може би донякъде ще се опитам да съм котва.

  Стига вълноломи.

  И не става дума за прегръщане.
  Този път ще трябва да е нищо. Или пък завинаги.
  Трябва да е просто. Като дишане.

  Мисля, по това ще я позная...

Написано за LaMartinia. Снимката е от любимата ми Варна през септември.

Feb 2012