A note from a symphony

Вървях в сумрачното утро и почти не виждах къде стъпвам, очите ми бяха наляти с ония досадни мокри натрапници, които идват неканени, тръгват си само чак след като са отмили със себе си всичката ярост и бягат, освобождавайки терена за тъпата пулсираща болка. Поне денят навън най-накрая съответстваше напълно на вътрешното ми състояние. Мрак и влага. Хлад и ветрове.

В подлеза – обичайният китарист, сухо подобие на Кръпката от по-младите му години. Свири едно и също парче всяка сутрин по това време. Или поне това нацелвах всеки път. Или репертоарът беше строго определен. Или пък той само това си свиреше по цял ден.

Очите ми привикнаха с мрака. Засъхналата сол опъваше кожата ми неприятно и ме дразнеше.

- Девойко...

Гласът от тъмното ме стресна. Огледах се, нямаше никого. Дори не разбрах дали някой вика мен и кой изобщо вика. Или вече бях достатъчно болна, че да чувам гласове в главата си. В далечината китарата скръбно проплакваше. Някакви хора трополяха по стълбите от другата страна.

- Девойко...

Чух го малко по-близо. Присвих очи. Той седеше на студените плочи и гледаше към мен. Девойка? Стана ми забавно за миг. Спомних си времената, когато подобно обръщение би ме разсмяло истински. Сега само ме натъжаваше. Напомни ми за всичко изгубено по следите на времето в търсене на Истинското Несъществуващо, което вече беше Минало Свършено, но не и Забравено.

Приближих се. Първият поглед откри видимо пиян мъж. Вторият разкри рошав и изцапан, но добре облечен млад мъж, с ръка върху полупразна бутилка водка. Пиян, друсан или и двете?

Подскочих ужасено, когато той протегна ръка към мен и посочи мястото до себе си. Без да разбирам защо, се приближих и послушно седнах на студения цимент. Сега оставаше да ми предложи глътка или доза. Зачудих се къде ми е умът.

А той просто хвана ръката ми в своята, която беше учудващо топла.

- Тя си отиде – каза тихо и въздъхна.

- Кой си отиде?

 - Тя. А аз го допуснах.

- Знаеш ли – започнах тихо аз – защо ми го казваш? Аз не те познавам, не я познавам и дори не знам защо спрях, когато ме повика. По-добре да тръгвам.

Надигнах се колебливо, държейки чантата си с две ръце. Все пак в тъмния подлез с един непознат пиян и кой знае още какъв тип.

- Седя тук отдавна. Гледам лицата на минаващите и търся.

- Какво търсиш?

- Очите. Търся в очите на хората. Само по тях можеш да познаеш онзи, на когото можеш да се довериш. И видях в твоите онова, което чаках. Знам, че ще ме разбереш. Точно ти.

- Защо ти е да се доверяваш на непознати?

- Само те могат да помогнат. Защото тя си отиде. Приятелите рядко те разбират. И още докато им разказваш проблема си, те вече са отегчени да те слушат. Тя си отиде. Отиде си.

- Знаеш ли, не изглеждаш като бездомник, защо не се прибереш и не се наспиш? Какво като си е отишла. От любов не се умира. Още повече – аз искрено се съмнявам, че любовта съществува. Прибери се, изкъпи се, остави тези бутилки и утре светът ще бъде друг.

Не знам защо седях и раздавах съвети на някакъв човек, чието име дори не знаех. При положение, че самата аз имах нужда някой да ми каже това, което казвах на него. Много сме добри в съветите, но не и към самите себе си. Усетих как тъжно-ироничната ми усмивка проблясна в сумрака.

- Д а се п р и б е р а? И как? Нали ти казвам – тя си отиде. Как да вляза там без нея? Това вече не е дом, а мъчилище. Не мога да сложа ключа в ключалката дори. Опитвах, седях пред вратата, дори звъннах, знаеш ли? И се надявах, че пъргавите й стъпки ще доближат вратата, гласът й ще попита кой е, ще отвори вратата и ще ме прегърне. Но нея я няма. Няма я. Знаех, че трябва да направя нещо, за да я задържа, но просто стоях и гледах как се отдалечаваме. И после тя просто гонаправи. Аз я пуснах да си отиде и сега не знам какво да правя.

А аз не знам защо изобщо стоя тук и се замесвам в чужди проблеми, помислих си. Все едно ми бяха малко моите.

- Ти обичаш ли да пишеш? Приличаш ми на човек, който пише.

- Да, пиша понякога. За удоволствие. Някакви глупости, разбира се.

- Приличаш на нея.

- На кого?

- На нея.

- Започваш да ме плашиш. Ще тръгвам вече, че закъснявам за работа.

Господи, защо се обясняваш на някакъв непознат неудачник, който плаче, че приятелката му го е изоставила? Сигурно си полудяла наистина и треперенето на ръцете ти е най-малкият проблем! Махай се оттук преди да е извадил нож и да го опре в гърлото с ръце в чантата ти!

Мозъкът ми пулсираше, тупкаше, удряше, топеше и прегаряше. А аз стоях там и не мърдах. Седях там в тъмното с ръка в ръката на един непознат и слушах бълнуванията му. Изведнъж се осъзнах. Скочих на крака и му казах кратко „чао”.

- Обади й се – викнах през рамо – Може би й е минало и ще се върне!

Горящият му поглед ме изгледа неразбиращо.

- Толкова приличаш на нея - чух го да казва тихо.

- Ще напиша нещо за теб – усмихнах се аз и надрасках на един лист адреса на блога си.

Тъмният му поглед обходи написаното на листа.

- Хубаво име. Пише го в очите ти. Знаех си, че не съм сгрешил.

- А тя? Как се казва?

Очите му загубиха мътния си пиянски блясък и се наляха със светлина за един кратък миг.

Ръката му посочи нагоре.

Дъхът ми спря.

Главата ми заблъска.

Очите ми се втренчиха в некролога с красиво усмихнато момиче на снимката.

Краката ми, заковани и тежки, ме накараха да се върна и да седна безшумно на студената плоча.

- Разкажи ми – казах кратко.

Не знам дали бях полудяла, но за пръв път изпитвах невероятното усещане, че се намирам на единственото правилно място и в точното време.

Август

Август. Този месец с аромат на мед, с цвят на праскови и дъха на морска шир, който до един момент от живота ти бележи края на ваканцията, а в следващия е единственото ти време за ваканция...

Има нещо лениво в него. Телефоните в офиса звънят по-рядко и често колебливо. Улиците са някак по–празни, паркът - по-мълчалив в следобедите и топлите вечери. И същевременно пулсът на aвгуст е главозамайващ. Всичко диша извън обичайния ежедневен ритъм.

Дори, когато седя пред компютъра си, аз не съм там.

Преди или след срещата с морето, съзнанието вече е затворено за всички ежедневни занимания и проблеми. Предвкусването му носи същото удоволствие, както самото му преживяване и след това – блаженото припомняне на безметежните часове под слънцето, с пръсти в пясъка, с очи, вперени в синята далечина и мисъл в пълна безтегловност, с вълни, плискащи тялото, което заедно с дрехите е освободено от кройките на грижите. Разтварянето на съзнанието в удоволствието да дишаш е преоткриване на чисто физическото усещане за безгрижие, за безвремие, за безумие дори, защото в тези моменти умът е най-големият враг на освобождението от всичко, което притиска гърдите ти в теснотията на иначе големия град.

Август. Този месец, който някак не искам да си отива, защото ме очаква есента. И макар че винаги съм намирала нещо много красиво в нея, точно сега не я искам. Не искам мъгливи утрини и хладни влажни вечери, не искам да се разхождам върху килими от смърт по алеите в парка.

Август. Този месец, който е толкова жив, че мисълта за края му ти се струва странно нереална, докато не преместиш последното квадратче в календара... Обратно в ежедневието, забързано, задъхано, но лишено от истински кипеж, от животворни емоции, от очакване, което трудно може да се дефинира. Очакване за нищо конкретно, което обаче е най-вълнуващото.

Август. Какво очарование носи с полята, блеснали напред, златни и богати. С песните на щурците, долитащи вечер през прозорците. С аромата на зрели плодове и пъстротата на цветната градина. Със спомените за боси крака в прахоляка на детството. С малки пръстчета, омазани с току-що направен конфитюр. С лицата на хората, осветени вълшебно по залез. С погледите, зареяни напред в полюшващи се въдици. С магията на водното огледало, която така те завладява, че нямаш сили да откъснеш очи, за да го заснемеш.

Август. Едно бягство от нормалния "живот", в което единствено живееш истински макар и за кратко. Няколко премигвания, след които магията изчезва, но тя вече е оставила в очите ми светлината на посрещнатите изгреви, блясъка на луната върху нощното море, усмивките на златни слънчогледи, топлината на зрели класове и жаждата за живот с аромат на пълнота, с дъх на полски билки, с гъдел на ливадни треви по ходилата.

Август. Не е просто месец. Не са просто 31 дни. Не са някакви си 4 седмици. Август е емоция, която отваря гърдите, очите, сетивата и мислите за всичко, което има истински смисъл в краткия ни път и което често забравяме да виждаме, улисани в задачата си да съществуваме.

П.С. Снимките са част от моя август, 2010 :)

Няма ме!

Дойде ред и тази година да напиша нещо за морето. Всъщност, за пръв път прописах сериозно в блога си преди година, преди да тръгна на море и после, защото бях обещала да един приятел да направя "пътепис" на почивката.

Няма ме. Out of the office. Away from the blog. Close to some niceR...things :D

Дойде и моят ред. Знам, че няма да ви липсвам. Ама за всеки случай. Ако се удавя в морето...да знаете, че ще намеря път към сънищата ви. Ха-ха-ха *мега зловещо*.

Усмивки!

Вехтошарка

Днес се загледах в старите си удобни сандали. Под „стари и удобни” разбирай тези, които са били с мен в много приключения, различни преживявания и пътешествия, стъпвали са по паркети, теракоти, килими, поляни, в пясък, кал и прахоляк. Имаме с тях романтична, дълга връзка, беше любов от пръв поглед на една витрина.

Сега изглеждат зле. Някак за пръв път го видях истински днес. А всеки път ги нахлузвам с невероятно удоволствие вече няколко години наред. Сигурно съм го правила стотици пъти. Поне триста осемдесет и седем. И дори не съм забелязала как са се скапали. Неусетно, тихомълком. Като всичко останало наоколо, във и извън.

И се замислих колко тъжен е фактът, че понякога толкова силно обичаме нещо, че дори когато вече е овехтяло, не се отказваме от него. Колко странно неприятно е усещането да си свикнал с нещо, а да осъзнаеш, че трябва да се разделиш с него. Колко трудно е понякога това решение, но колко необходимо, ако искаш вълнението от новото. И как странно този цикъл се завърта от сандалите и стига до доста по-важни неща в живота на човека. Стига до хората в живота…на хората.

Трябва ли да ги захвърля само защото вече не са лъскави? Сандалите. А толкова време съм ги тъпкала.

Интересно. Първата ми мисъл след откритието беше за един симпатичен обущар на Сан Стефано…Или съм непоправима вехтошарка, или се привързвам -твърде- дори към дребните на вид неща.

:-)

Разпиляно

Наказвах теб.

И наказвах себе си.

Заради лошите думи.

На другите.

Сега

с

какво

съм

 по-различна

 от

тях?

Viva chicks: Кифла или кроасан?

Тъй като темата за кифлите е доста популярна и то не защото са ни любими, а просто защото са навсякъде, реших да споделя този пост, да го изкарам от дебрите на Draft-a.

Надявам се да е от полза на всеки, тръгнал на лов за кифли, както и на онези, които искат да избегнат срещата с тях. Или просто, за да сте в крак с тенденциите.

За целта трябва задължително да разграничим няколко вида кифли в зависимост от някои специфични особености на пълнежа и коричката. Днес ще говорим за „просто кифли”-те и за по-сложните кифли, които след определен етап на развитие могат да преминат в тавата с кроасаните, за което знам, че се молят на Синята фея всеки ден.

Първо, много важно е да различим евтината кифла от по-скъпата кифла. И тъй като на тях не винаги виси етикет с цената (при някои се наддава тайно, други са с търг, трети са с преференциални цени за специални клиенти и прочие пазарни особености), трябва да можете сами да определеите дали срещу себе си имате кифла за левче или такава за няколко хиляди левчета (за нея и разбиването на касичката няма да помогне).

Разликите в 99 % от случаите са видими с просто око.

Първият поглед почти винаги казва достатъчно.

1. Космената покривка.

Скъпата кифла задължително има поне кило скъпа четина, прикачена към собствените й 5 косъма. Повечето са аристократично руси (рядко, но все пак се среща по нашите ширини сибирско русата кифла, която обаче е сравнително скъпа за класа си и обикновено мигрира към по-благодатни страни), тук-там се срещат и черни, откакто няколко фолк-фурии наложиха катранените багри по главите си, за да са „различни” от перхидролната маса.

Готина скъпа руса кифла.

 

Истинската кифла с претенции за кроасански наклонности посещава редовно Салон за красота, по възможност някъде в центъра, за престиж. Най-модерно е, разбира се, да посещаваш с подобна цел разкрасителните салони в моловете. За подобен престиж плаща тате или някой бате/чиче.

Скъпата кифла ще познаете още по това, че тя комбинира цвета на косата си с подходящи за случая цветни лещи. Някак придава завършеност на визията. Особено в съчетание със соларен тен. Някои обаче забравят да излязат от фурната и после имаме препечена отвъд златистото кифла, чиято кора може би ще се напука лошо, ако я пипнеш.

В същите тези салони скъпата кифла си прави „мега як” маникюр. Евтината кифла има вкъщи 10 шишенца с различни цветове полувтвърден лак, с който рисува по ноктите си кривулици и ги показва гордо на приятелките си, обяснявайки как мисли да изкара курс за маникюристки, щото „очевидно много й се удава”.

Евтината кифла обикновено разчита на собствените си дадености щом става дума за космената покривка на главата. Подкрепена с екстеншъни или не, тя е натупирана задължително. Прическата тип „Подгонен-от-куче-таралеж” е характерна черта номер едно за всяка кифла. Дори за скъпите. Но някои вече се изтарикатиха да са над тези неща с тупирането и предпочитат буйните букли, които екстеншъните и фризьорите могат да им предложат по модел от каталозите на Пайнер.

По подобие на скъпите кифли, евтините също са чули, че русо гладно нЕма и смело посягат в домашни условия към перхидрола, Блондора, а по-натоканите си купуват Палете без оранжеви отенъци, понеже жълтеенето и недай си Боже – оранжевеенето на буклите, е откровено селско.

2. Дрехи и аксесоари

Скъпата кифла има много обувки и дрехи и все са маркови, понякога са я водили чак до Австрия, Германия и Италия да си напазарува от сезонните разпродажби в марковите аутлети. Тя обича да ги разхожда с високомерно изражение по централните улици. На ушите и врата й висят скъпи бижута, понякога истински, понякога такива прекрасни имитации, че и истинските биха потъмнели от завист пред такъв блясък. Тук пишем точка за скъпите кифли – демонстрират класа.

Яко стилни скъпи кифли.

Скъпата кифла задължително има малка черна рокля, защото е чела в Космополитън, че тя винаги е модерна. В добавка тя има задължително подходящи обувки и чанта с голяма тока.

Евтината кифла задължително има впити дрешки с лъскуни, пайети, метална емблемка, крещящо надписче, къса пола, още по-къса пола и кофти високи токове, които е разкривила, понеже не може да пази равновесие на тях, докато тича до будката да си купи Блясък.

Евтината кифла много обича да се показва. При нея задължително има цица или баджак на показ. Разликата със скъпата е, че ако първата показва натопорчен (силиконов) бюст в топ на Армани, евтината лее цици от потник за 15 лева от намалението в Терра Нова.

Сами разбирате защо бюстът е бюст и защо при втората тестена форма са си просто/и цици.

Евтини кифльоци.

Евтината кифла винаги има един леген, пълен със синджирчета и  пластмасови обици/гривни/пръстени, които задължително съчетава по цвят с дрехите си. На почит са розово, бяло, лилаво, по-ексцентричните слагат жълто и всякакви крещящи цветове, които полиетиленът може да предложи.

3. Телефонът.

Скъпата кифла вади нещо с интелектуален отенък – айфон, смартфон или нещо още по-сложно и скъпо, което изглежда супер добре в ръката й, докато тя си придава вид, че води бизнес разговор/кореспонденция по него.

Евтината кифла вади един телефон, струващ 20 лв за картата на Глобул, един за картата на Мтел, един за Виваком. Обича да пише смс-и и да „клипва”. Изглежда й някак яко. Особено докато гледа как потрепват пръстите й с цветен маникюр по изтърканата от чоплене клавиатура. Когато звъни някой от телефоните й, тя грее и щастливо коментира „Този пък какво ми е зазвънял сега” и после умело прикрива, че обаждането е било всъщност грешка.

4. Заведенията.

Скъпата кифла обича да я водят по скъпи заведения, просто е. Кафетата в мола, Старбъкс, Коста и известните столични клубове като Червило, Грамофон, Брилянтин, Bedroom са нейната среда. Тя обича да споменава кое е любимото й място и може с часове да обяснява колко прекрасна е атмосферата там.

Няма да я видиш да пие кафе в неделя следобед в кварталното кафене или в капанчето пред блока, нито ще я видиш разчорлена по анцуг да пазарува в супермаркета картофи за мусаката.

Евтината кифла кисне именно в кварталното кафе или някъде, където е чула от себеподобните, че е „модерно”, на места, където няма да даде много пари и където същевременно може да намери плячка. Най-често Най клуб. За щастие не посещават БГ бар :)

5. Други

Скъпата кифла претендира да върви по пътя на кроасаните, както вече споменах. Затова те често обичат да разказват колко „висшета” имат и как са били асистентки на някой голям бос по време на стажа си. Завършили са Маркетинг, Комуникации, ПР и други елитни специалности. Прочели са някакви книги, научили са имената на популярни писатели, художници и музиканти и често ги споменават, понякога без ясна представа „дали Чайковски беше нарисувал разтеклите се часовници или Модилиани е написал музиката за последното ревю на Гучи”.

С две думи – стремят се да изглеждат умни. И понякога успяват, евала за което.

Нужно е да уточним, че истински скъпата кифла си е скъпа по принцип, тя рядко се случва да е била евтина наремето. Обикновено е расла в среда, където за 18-ия рожден ден е получила силикон или джип, с вързан към него ключ към апартамента. Тези, които са придобили по-късно статуса благодарение на талантите си, така и не успяват да прогонят онази сянка, която виси над евтината кифла и пречи по пътя към тавата на кроасаните с шоколад.

В „Други” ще сложа и мъжа до кифлата, понеже често той е просто аксесоар към тоалета й, особено на скъпата кифла. Богатата кифла си търси кифльок, безпаричната, но скъпа кифла, си търси чичко-паричко. И двете обаче винаги се мислят за "жената на живота му" и "след мен той е разбит", "тази новата му мацка е супер зле, а той се опитва да ме забрави чрез нея". Общо взето, любовнивят живот на кифлите и от двата вида често е абсолютен поп фолк.

А това, ако искате да знаете, е жена.

По евтините кифли си падат изживяващи се като плейбои неудачници, спортистчетата от провинциални отбори, мъжете над 40, които търсят свежа плът и други подобни социално изпаднали типове.

Факт е, че дори нормалните жени понякога изкифляват, важното е да не е прекалено често, освен ако не искат да тръгнат по дългия трънлив път към меката на тестените изделия.

Така че, жени, ако понякога ви се иска да сте кифли за един ден, пробвайте, тествайте се. Ако ви хареса – светът откри още една хрупкава хубавица. Ако не ви хареса, вие сте обикновена, ама обикновена жена и не искайте повече от себе си.

Мъже, ако сте тръгнали на лов за кифли, отворете портфейла, проверете касичката и преценете къде ще се целите, за да не стане фал.

И все пак – и кифлите, и кроасаните си имат срок на годност best before и печат expired в крайна сметка. Мусаката е forever.

200

Има хора, които в опитите си да заобичаш, намразваш необратимо. Има хора, които искаш да запазиш в съзнанието си, но идва момент, когато забелязваш, че лицата, думите, гласовете им са избледнели като хартиен тапет, висял на балконския прозорец цяло лято. Има хора, заради които се събуждаш нощем и се мразиш, че мислиш за тях. Има хора, за които обичаш да мислиш и това ти носи усмивка.

Има хора, хора, и пак хора.

А чувствата са едни, ей тук вътре и ме изтощават. Понякога усещам как се мразя. Понякога забелязвам как избледнявам като мастилото на стара книга, забравена отворена на някоя произволна страница. Понякога нощем се будя в кошмари, в които удължените сенки на лицата ме плашат, а гласовете не стигат до мен. Понякога копнея да изтрия с гума всичко, което ме наранява, всяка режеща мисъл, всеки лъжлив поглед, които са се забивали в мозъка ми. Понякога се улавям, че не мисля напред, а се давя в мътилката на сегашността, не се усмихвам, не очаквам, не трепвам, не лепя парчетата на счупени цялости, не търся, не гоня натрапчивите мухи на присъствията, не ми липсват очите на отсъствията, не искам, не гледам, не изричам…

Не отричам.

Разрухата.

Нито пък тя мен.

Малката гара. Големия перон. Дългото пътуване.

Не забравям.

Вчера.

И вчера не забравя мен.

Но забравям да дишам.

Големите очи. Нямата уста. Тихата въздишка.

Не на страха. Той винаги крещи със затворени от ужас очи.

Големите очи. Нямата уста. Тихата въздишка.

На безвремието. На безмислието. На бездната под краката ми. И тази над главата ми.

Има хора...които никога не ги виждат. Само чуват ехото на собствения си глас, който се удря по зъберите й.