Tuesday

200


Има хора, които в опитите си да заобичаш, намразваш необратимо. Има хора, които искаш да запазиш в съзнанието си, но идва момент, когато забелязваш, че лицата, думите, гласовете им са избледнели като хартиен тапет, висял на балконския прозорец цяло лято. Има хора, заради които се събуждаш нощем и се мразиш, че мислиш за тях. Има хора, за които обичаш да мислиш и това ти носи усмивка.

Има хора, хора, и пак хора.

А чувствата са едни, ей тук вътре и ме изтощават. Понякога усещам как се мразя. Понякога забелязвам как избледнявам като мастилото на стара книга, забравена отворена на някоя произволна страница. Понякога нощем се будя в кошмари, в които удължените сенки на лицата ме плашат, а гласовете не стигат до мен. Понякога копнея да изтрия с гума всичко, което ме наранява, всяка режеща мисъл, всеки лъжлив поглед, които са се забивали в мозъка ми. Понякога се улавям, че не мисля напред, а се давя в мътилката на сегашността, не се усмихвам, не очаквам, не трепвам, не лепя парчетата на счупени цялости, не търся, не гоня натрапчивите мухи на присъствията, не ми липсват очите на отсъствията, не искам, не гледам, не изричам…

Не отричам.
Разрухата.
Нито пък тя мен.

Малката гара. Големия перон. Дългото пътуване.

Не забравям.
Вчера.
И вчера не забравя мен.
Но забравям да дишам.

Големите очи. Нямата уста. Тихата въздишка.
Не на страха. Той винаги крещи със затворени от ужас очи.

Големите очи. Нямата уста. Тихата въздишка.
На безвремието. На безмислието. На бездната под краката ми. И тази над главата ми.


Има хора...които никога не ги виждат. Само чуват ехото на собствения си глас, който се удря по зъберите й.


2 comments:

Кръстю said...

Много силно!
?Дългото пътуване към себе си

ВeСеЛиНа said...

Прекрасно е, че има хора като Вас, които могат да опишат така въздействащо и точно, всичко, което на мен не ми достига смелост или думи да напиша. Поклон!