Година 1. Ново летоброене.

 Дойде времето да напиша първото писмо за някого, който е на докосване разстояние. Защото ме научи да бъда Жена. 

На мъжа, който не вярваше в искрените чувства, в безкористната любов, в моногамията, в семейството и брака - 

Благодаря ти, че беше упорит толкова време, въпреки отказа ми да се влюбя.

Благодаря ти, че не се отказа, докато накрая отричайки, се влюбих.

Благодаря ти, че реши да се откажеш след като се влюбих.

Благодаря ти, че измина целия път до решението си за мен - сам. Спъван от ината ми и от гордостта си.

Благодаря ти, че ме остави известно време да бъда сама, да пътувам сама, да се открия и да се завърна. 

Благодаря ти, че не само не вкара в релси мечтите ми, а и ги превърна в свои, за да ги сбъднем заедно. 

Благодаря ти, че сглобихме заедно 3 кухни, боядисахме 2 дома и създадохме нашата крепост. 

Благодаря ти, че заради трудните ти моменти се научих да бъда по-добър човек. 

Благодаря ти, че хареса у мен силата, и ми предложи закрилата си. 

Благодаря, че днес мога да заплача и да съм слаба и да не бъда наказана за това. Че мога да бъда себе си, но по-добрата версия. 

Благодаря, че винаги имаш свое мнение и упорито го следваш. 

Благодаря ти, че имаш нужната сила да стоиш гордо до мен. Силата, до която да мога бъда просто Жена, да не си мерим топките и да не се надскачаме. 

Знам, че не ти беше лесно да се пребориш с  мен за мен. Два минуса създадоха правилния знак. 

Знам, че няма да бъде лесно напред. 

Но си пожелавам ръката ми все така да е в твоята. Там е моят дом и моето "всичко ще бъде наред". 

Благодаря ти, че ме отведе там, където никой не беше и помислял да ме пусне. 

Благодаря ти, че ми даде чиста обич и искреност, каквито вече не вярвах, че има. В които и двамата вече не вярвахме. 

Пожелавам си много време с теб, за да мога да допълвам този списък, мисля, че никога няма да пресъхне изворът му. Всъщност, това си пожелавам:

Да имаме винаги за какво да си кажем "благодаря". Защото любовта е много важна, но не е достатъчна. Тя е само първата стъпка.

❤️ 

Усмивка

Преди да ми се случиш, обичах да се смея, но не знаех, че някой харесва това. Усмивката ми беше като на повечето хора, уклончива. С нея или без, животът продължаваше същият. Макар че, както каза навремето един познат - Ей така като се усмихнеш и човек започва да вярва, че на земята има Щастие. 

След време осъзнах, че после съм се научила да се усмихвам широко, широко... Някъде във времето, след като ми каза, че винаги си харесвал моя смях. Някъде там се е зародила тази усмивка с всичките ми зъби на показ, която показва  две неща в живота на средностатистическата жена - някой изключителен я е заобичал, което я е накарало и нея самата да се заобича. С всичките си зъби на показ. 

Тази любов поне е завинаги. И загубата, която я усилва като wifi екстендър. Както намирането ти направи усмивката ми по-широка... 

Покана за среща

"Вечеря 

петък 

20ч 

с мен.

Където всички 

пътища водят.

Добро Утро."

Всъщност, тогава всички пътища водеха към теб, а не към Рим, но, разбира се, ние не го разбрахме навреме. Кога е твърде късно за нещо, каква е давността на неизживяните чувства?

Вглеждали ли сте се

Не ви ли е бодвало поне веднъж в сърцето усмихнато детско лице, от което ви гледат очите на отдавна изгубена любов, значи никога не сте губили безвъзвратно никоя любов.

Пише го на тавана

 Понякога като се връщам в бащиния си дом, вечер лягам рано и дълго лежа будна в леглото в детската си стая. С поглед, вперен в тавана, по чиито точки съм прокарвала мислени линии и съм рисувала мечтите си със същите тези очи, и си казвам 

Damn it, girl, you did it. Нещата, за които дори не си се осмелявала да мислиш. 

Потупвам си се сама по рамото и малко се просълявам от радост, че все пак не съм съвсем безсмислен човек. 

Никой, който някога е мечтал, не може да бъде безсмислен. 

Flashbacks

There ain’t no room

For things to change

When we are both so deeply Stuck in our ways You can’t deny how hard I have tried I changed who I was To put you both first But now I give up

Понякога един акорд може да обърне душата ти наопаки, да изрови от хастара й накъсани на хиляди парчета от многократното пране стари писма, търсещи път към някого, но останали неизпратени.

Един акорд има силата да те върне стотици дни назад в други есенни дни с мирис на канела, топло кафене, две книги, две ръце и един безмилостно тиктакащ часовник, който отсича кога сърцето ти трябва да спре на пауза. До следващия път.

I had no time to choose What I chose to do...

Августовски

 Много гениални текстове не се случиха тези дни, защото си казах "Една омъжена жена на 36 трябва да си легне и да преспи над всички тези сълзи, до които я докарва джазът". 

По-добра съм от теб. Не защото по-малко съм грешила, може би напротив, може би си прав, че съм по-ужасната от двама ни и искаш да ме заличиш от летоброенето си. 

Но аз съм по-добра от теб с това, че мога да прощавам. Нещо, на което ти никога не се научи. Прощавам ти разрухата, сърцето ми те обича въпреки всичко и благодари за крилете, които ми даде. Надявам се някой ден и ти да се освободиш от оковите на егото.

За мечтите

Докато слънцето грееше  в очите ми и ръката ми спокойно почиваше до твоята върху скоростния лост, по радиото зазвуча

"Ние сме сега нашите мечти някога преди"

и за пръв път осъзнах смисъла на този стих.

Ние сме сега. Нашите мечти. Някога преди.

Ние сме.

Ние.

февруари

Много години минаха, но така и не успявам да накарам сърцето си да не прескочи няколко болезнени удара на този ден. Опразвайки мансардата, под чиито покрив те обичах, страдах и изплаквах, намерих един лист с голямо червено сърце и поздрав за рождения ти ден. Ти никога не разбра колко надежда и болка имаше във всичките ми малки подаръци и жестове, които достигаха до теб по старомоден и бавен начин, защото така се надявах да се докоснем в душите си най-сетне. И тази картичка трябваше да пътува по пощата, но съдбата смени посоката и тя замина с полет в един кашон и после в контейнера.

Та, на този ден не само не успявам да не помисля за теб, но и се намъкваш в съня ми -

Дойде от нищото, както си отиде. Бяхме седнали над чаши с чай в светло място с много книги - помня, че така изглеждаше душата ми, когато не болеше. Светла и пълна със смисъл.

Беше остарял. Около очите ти имаше множество бръчици, с които ме плашеше преди 10 години, че ще ми се появят, ако не си слагам крем и се пека твърде много. Надявам се това да значи, че някъде далеч от мен си помъдрял и по-щастлив. Така ми се ще да го тълкувам. Защото моите бръчици са тук и са щастливи, напук на загубите.

Попита ме много ли е широк пуловерът ти. Сведох очи към него -  тъмно син и наистина размъкнат, но уютен като отдавна изгубени любими обятия.

После не помня. Погледнах халката на пръста си и разбрах, че е време да се събуждам.

Цял ден сърцето ми прескача удари. Пращам ти мислено накъсания им морзов код и знам, че някъде те намира.

Дано се усмихваш, дори да не го разчиташ.