Момичетата, онези момичета

Две момичета на по чаша вино обсъждат защо не могат да бъдат средностатистически. 

Защо не харесваме слаби и послушни  мъже, защо не ни привличат онези, които са готови да сложат пръстен на ръцете ни, защо жените тип "съскащи принцески" си намират най-грижовните спътници. 

И много други защо-та, чиито отговори ни карат да се смеем високо в лятната вечер. И да си даваме сметка, че просто имаме смелостта и глупостта да искаме повече от петгодишен инвестиционен план от типа "запознаваме се -  2 години - годеж - 1 година - апартамент - 1 година - куче -  1 година - дете".  Всички познаваме такива идеални двойки, от снимките им във фейсбук, семейните празници и сутрините, заснети и инстаграмнати с филтъра на щастието.

Допиваме бутилката и вече знаем, че просто искаме повече, а повече от гореописаното е понякога само неслученото. Онези мъже, които те белязват завинаги с рана, а не с пръстен, със страха от неочаквана среща, който витае, докато смъртта ви раздели и по-силен от него е само страхът, че никога повече няма да се срещнете. Мъжът, когото не забравяш в добро и зло, когото обичаш в бедност и болест, в радост и тъга - твоите такива. Защото единственото, което ви свързва е някаква нишка лудост, а не съвместно съжителство.

Осъзнаваме, че  няма да сме от онези, щастливите, с годишнините, отбелязани със снимка във фейсбук. Може би ще сме от онези момичета, които запомнят  една-две дати, на които ще си сипват чаша вино и ще броят пропиляните години, в които са обичали някого по-силно от всичко, въпреки всичко и от това не се е получило нищо. Просто защото не могат иначе. Защото с него са токсична двойка, защото няма как да изградят стандартното, но сърцето й се свива всяка година по същото време. И се чуди дали и той помни.

Доливаме си чашите, смеем се, дишаме с пълни гърди, толкова силно мечтаем за бъдещето, правим си планове по момичешки и знаем, че няма да влезем в стандарта на света около себе си. Свободни сме да признаем пред себе си, че не се чувстваме неудобно от това, че не оправдаваме очакванията. Че така сме щастливи по своя си начин.

Във възходите ми липсваш

Това можехме да сме аз и ти, но ти си луд, а аз не съществувам.

Колкото и клиширано да звучи, страшно ми е, че ми липсваш във възходите. Защото всички сме свикнали да липсваме стари неща, когато нещо не върви. От миналото e останало да се помни само хубавото, което изглежда като спасителна сламка в настоящето.

Страшното е, че когато ми се случват хубавите неща, липсва ми да мога първо на теб да ги кажа. Липсва ми да мога да правя всичките си нови лудости с теб. Липсва ми да ти разказвам през заекване и с развълнувано "р", заради което да ми се смееш.

Липсваш ми, когато постигам нещата, за които ти си ме насърчил да мечтая и за които никога не ти повярвах, че мога да постигна.
Иска ми се да беше тук да ми кажеш "Аз казах ли ти!", макар че знам, че щеше да ме подразниш адски. 

Толкова пропиляни години

За толкова много пропиляни години искрено ми се плаче, за толкова много дни, в които не можахме да се пречупим, да си позволим да бъдем по-слаби и по-малко горди. Може би успяхме за малко, преди инерцията да ни запрати пак на дъното. Знаеш ли колко хора биха убили да имат това, което имахме? Всичките, които познавам и всичките, които не познавам. А ние го стъпкахме, гледахме го как се задушава, погребахме го под "мразя те", "не искам да те виждам" и "махай се". И въпреки всички грозни думи, то си остана пак там, вътре. Но напук всеки пое нанякъде и обеща с крясъци да е завинаги. Този път. Макар че след някои загуби просто знаеш, че няма как да очакваш никакви заместители.

Докато хората играят на любов и "докато смъртта ги раздели", ние си играем на раздели  - докато любовта ни свари пак някъде неподготвени. Защото тя дебне. Дебне ме в неделния следобед, когато намирам твоя тениска и избухвам в сълзи след толкова много време. Мислех, че съм те изхвърлила. Когато на покрива храня съседската котка и ме връхлита ароматът на липи. Когато не мога да понеса синьото на морския бряг, който така и не успя да се превърне в нещо различно от спомен за теб. Когато съм сама от толкова много време, че приятелите иронично ме подканят да отида на клуб за бързи срещи. Какво ли разбират те, за да знаят, че няма как да те срещна там. Когато пак е лято и очите ми непослушно те търсят по всевъзможни места, защото знам, че сърцето е способно на самоунищожителни чудеса.

Докато другите газят в посредствени годежи след случайни бременности, ние газим в собствения си инат и плюем на лудост, за която другите само мечтаят.

Не знам още колко ще издържа да претендирам, че не съществуваш. Може би когато разбера, че си продължил без мен, когато те видя в очите с онези искри, които така добре познавам и в ръката с чужда длан. Тогава... може би аз ще спра да съществувам. И това най-накрая ще свърши.

Юни

снимка: Pinterest

 През дъждовете мирише на липи.

Липите ми напомнят за теб, или по-скоро за липсата ти.

Една-две постигнати цели, мисля си за синьо, мечтая за по-хубавите летни дни, в които залезите ще звънят в стъклени коктейлни чаши. Пръстите ми копнеят свободата да изследват клавишите на душата ти. Иначе тихо чакам. Научих се отдавна да не запълвам празнините на всяка цена и че всяко неправилно парченце от пъзела ми го разлетява на парчета и започвам реденето от нула.

Липите са упойващи. Като юни. 

Животът на 31 е като юни след средата. Красив, ароматен, нямаш търпение да правиш необмислени неща, защото вече знаеш, че можеш да изстискаш щастие от всяка своя сгъвка, когато си на правилния път. Защото можеш. Защото така!

Аз съм такава - несъвършена, егоистична, самодостатъчна

Като че ли нямам вече какво да кажа на света. Не пиша. Уморих се да се опитвам да говоря с хората около себе си. Сякаш си говоря сама. Или не ме чуват, или оставам напълно неразбрана. Уморително е. Предавам се. Просто се обръщам навътре към себе си в тихо нежелание да очаквам разбиране. Обидно е да ми се обиждат хора, които никога не са поискали да надникнат в душата ми наистина, а просто са искали да видят своето обожестевно отражение в очите ми. Отварям прозорци, затварям врати. 

Само сърцето ми е винаги отворено. И за прегрешилите. Докато не хлопнеш вратата зад гърба си. 

Мразя някой да си тръгва с очакването, че ще моля по някакъв начин да остане. Това не е игра на  гоненица и криеница. Животът или те учи да приемаш другите, или ставаш самотен бегач на дълги разстояния. Мен ме научи да приемам факта, че хората понякога просто си тръгват ей така. Чувствата не са пейка в чакалнята на гара, където да останеш за малко - час, два, или да пренощуваш на завет. И ако си изпуснал 1-2 влака, не присядай при мен за почивка. Нямам време да бъда някой друг, за да отговоря на (о)чак(в)анията. 

Аз съм такава - несъвършена, егоистична, самодостатъчна на пръв поглед, разочарована и отегчена от хората. Но поне знам коя съм. Не ме е страх да призная пред себе си онова, от което много хора се крият - когато даваш, винаги го правиш основно заради себе си и желанието си да се почувстваш важен. Изтъкваш го и искаш признание за направеното. Когато давам, дори не разбираш, защото е най-естественото нещо на света. Като въздуха. Той не очаква благодарност за това,  че влиза в белите ти дробове.

Стените ми са високи, но отварям вратата твърде често. Не се страхувам да вярвам, че още някой може да е истински...