Чиста обич в мръсни условия

Откакто те видях с отворени очи, не тръпна при мисълта за теб. Откакто запях онази наша песен на един глас само, вече не ми липсваш. 

Никога не си бил истински. 

Откакто го разбрах, не страдам за ръцете ти. Всъщност, пръстите ти са къси и имаш аграрни нокти. 

Откакто се събудих, не ми липсват устните ти. Всъщност, доста са непривлекателни откакто знам как могат да лъжат с усмивка. Фалшива до гадене. 

Пълен си с измислица.

Откакто те виждам ясно, не страдам, че те няма. Ти всъщност си си там, където те намерих - на дъното на себе си, търсейки нещо различно от кал.

Откакто се отърсих от заблудите, дори не помня, че беше изтръгнал душата ми и я владееше. Върви по дяволите, всъщност, май друго няма за казване.

Откакто знам колко е грозна душата ти, не мога да спра да се учудвам как съм намирала нещо красиво в теб, за да те обичам така, както други са заслужавали, но така и не са ме накарали. 

Откакто се  изчистих от теб, съм много щастлива. Всъщност, никога не можах да заплача заради теб. Бях щастлива, докато бях в мъглата ти, станах по-щастлива като осъзнах от какво съм се избавила. 

Откакто виждам как прилагаш същите номера на други, се надявам те да бъдат по-умни от мен. Всъщност, не знам кога ще спреш да мачкаш хората, само защото ти си смачкан и изгубен.

Ще ти простя и този път, само дано ти да можеш да  си простиш за това, което си. 

Благодаря, че ме научи на чиста обич в мръсни условия. 
Готова съм. Да бъда всичко, което не съм  знаела, че мога да бъда. 

Когато ще си заслужава.

Self-i.e. Обичам се

Иска ми се да можех да пиша за нещо голямо, за нещо невероятно, а пиша само за себе си.

Не знам как другите успяват да го правят или просто те са всичките свои герои. Възхищавам им се. 

Аз само мечтая неуморно и все в по-голям мащаб. Не знам дали е вярно, че човек е толкова голям, колкото са  големи мечтите му, но аз всеки ден се убеждавам, че колкото повече постигам, толкова по-смели стават моите. 

Времето продължава да не ми стига, но все повече успявам да съм себе си чрез нещата, които обичам. Обичам новото, постоянно искам ново начало,  нови неща, които никога не съм правила. Впускам се сякаш за пръв път в живота си, знам, че най-сетне намирам време, смелост и пари за неща, които другите винаги са имали. Може би затова скачам с детски ентусиазъм в обикновени на вид начинания. Като това да карам сноуборд. Да започна на шофирам. Да рискувам всичко, защото вярвам в силите си и знам, че те ме правят свободна.

Понякога вечер трудно заспивам от умора. Но съм щастлива. Често мисля за близките си. Искам да мога да споделя шастието си с тях, но знам, че не разбират. Искам да ги направя щастливи по техния начин. Може би с годините страхът, че времето се изплъзва, става по-силен. Не времето като цяло, а времето с тези хора. 

Малко по малко откривам себе си. Обичам се. Но повече искам да обичам друг човек. Защото вече мога. 

Искам да пътувам. Не мога да спра на едно място. Искам много неща да се случат. Пощръкляла съм.

Искам да уча всеки ден. И го правя.

Жадна съм за емоции, но и за тихо време със себе си.

Освободих се от погрешната страст без да мразя. Простих по правилния начин - с чисто сърце, но без да забравям защо няма смисъл да те обичам. Бях прощавала, смятайки, че лошият човек може да се промени с обич.

Раста като гъбка. Поливам се самичка. Падам, ставам, отупвам се - и пак. В живота съм като на пистата. Слушам интруктора с отворена уста, падам малко пъти, но  страшно, масажирам синките и щастлива до побъркване отново се засилвам, дори когато няма ръка, която да ме води.

Така съм във всичко и не знам - или ще се науча да управлявам дъската, или ще... Второ или всъщност не намирам. 

Такава съм. Не мога да разбера тази неспособност да се отказвам - дали е благословия или проклятие.

Но съм щастлива.

Онези, които не можем да забравим

Проблемът с хората, които не можем да забравим най-често се състои  във факта, че обичайки, ние твърде бързо прощаваме и забравяме моментите, в които са ни наранили.Обичайки, ние мазохистично помним избирателно и твърде отчетливо моментите, в които са ни правили щастливи. Колкото и да са малко. Това боли. Дълбоко като порязване. И завинаги като смърт.

07 01

С теб се чувствам като на люлка, издигам се бързо и рязко се връщам в изходно положение. Понякога даже си удрям петите и изпитвам тъпа болка.

Не знам какво да мисля, когато от нищото идваш и ме държиш за ръка, и ме водиш през локвите, и ми отваряш вратата, и се държиш сякаш съм крехък порцелан.

Също така изневиделица понякога в очите ти свети мътен блясък, студен и отдалечаващ и знам, че не е насочен към мен, а навътре към себе си, въпреки това ме наранява. "Не се цупи". Ръката ми пак е на топло в твоята, но те чувствам далеч. Не мога да те достигна, колкото и да съм топла.

Тръгвам си, боря се със себе си. "НЕ се цупи". Няма.

Но ми стана хладно.

Сигурно затова те харесвам. Като на люлка съм с теб. А децата продължават да обичат люлките дори и след като са паднали няколко пъти.