Изведнъж всичко ми се стори толкова просто, че се усмихнах сама в празната стая.

Разбрах, че ако не ми харесва работата, мога винаги да си тръгна или  да сменя посоката. Ако ме ядосват колегите, винаги мога да отвърна с усмивка и това ще е по-ползотворно от раздразнението, макар и справедливо. Трябва да преброя до 25 преди да взема решение и задължително да ползвам метода на "новите обувки".

Струва ми се, че ако се гневя на някого, то е защото го обичам и знам, че може да бъде по-стойностен, отколкото показва. Мога да приемам и разбирам, но искам да раста, и не  сама, не в болка, колкото и да звучи възвишено. Искам да раста от любов.
Искам да мога да поглеждам към теб с гордост вместо да извинявам глупавото ти поведение с "мъже - всичките правят така". Искам да личи ясно, че си толкова различен, колкото аз (искам да) те виждам.
Само обичта ни прави по-добри. Не само тази, която изпитваме, а с особена сила ни променя  тази, която ни дават, когато най-малко заслужаваме. Не мога да спра да мисля за Оруел и това, че когато обичаш някого, ти просто го обичаш и дори да нямаш какво друго да дадеш, продължаваш да му даваш обич. Под формата на скрито  парченце шоколад или прошка. Пълна съм с клишета.
Но е просто.
Надявам се.


 

 

Мъжете понякога имат нужда от онези глуповати жени, пред които да се чувстват по-велики. Или пък от откровено грозноватите жени с предизвикателен вид, които да ги карат да се чувстват като петли в кокошкарник. Или пък от онези момиченца на 20, които още живеят в заблуда, че 1-2 шамара и пренебрежителното отношение към жената са признак за мъжество и са нормален атрибут на любовта на мъжкаря.

Въпросът е дали нормалната жена има нужда от точно тези мъже. Или просто трябва да се научи да сее плявата с отворени очи въпреки прахоляка, за да останат семената.

 

 

 

 

 

 

Понякога си мисля, че ми се иска да можех да го срещна повторно за пръв път. Но после тази мисъл за празното поле ме натъжава. Защото всъщност не искам да променя нищо, освен края. Онази точка, която не успя да стане удивителна.

 

 

 

Искаш да знаеш какво става в главата ми? Бавно преодоляване на онова, което свива сърцето.

И също така набиване на мисъл да спре да бърка обгръщането с желание за закрила и близост със стягането в прегръдката на притежанието.

 

Но няма проблем,  след като не можа да ме напишеш - какво друго остава освен да ме прочиташ.

Ако всеки, който се научи да чете, започваше да пише, светът щеше да е пълен с посредствени драскачи. И не говоря за литература.

 

 

 

 

 

 

08 01

Бавно изпадаш ред по ред, все по-надолу от страницата, постепенно изчезваш. Така си избрал. Гледаш отвисоко на нещата, но всъщност не си над тях. Не можеш да полетиш, ако крилата ти са сковани от несигурност. Не можеш да скочиш. 

Страх те е, а страхът унищожава, погледни как след страха остава едно голо нищо, но когато му се отдадеш след него остава по пътя и едно голо омерзено Ти, което трепери в очакване. Не казвам тръпне. Ти не  тръпнеш, не се вълнуваш, не обичаш. Ти просто се пазиш да не загубиш, да не останеш огорчен, да не бъдеш излъган. 

Вдигай стените пред себе си, изгаряй мостовете назад. Напълни рова с гладни крокодили. 

И чакай да мина, да прелетя света и да намеря начин да те обичам. 

Аз мога. Летя, защото скачам, по водя вървя, когато вярвам и обичам, когато ме обичат.

do ut des

Some things (will) never change...

Преди време си мислех, че знам какво е любов.

  Любов беше да не заспивам от вълнение, да стоя до телефона (да, тогава телефонът не стоеше в джоба ми, а аз го „пазех”, ако не исках да пропусна точно онова обаждане), да напиша писмо на лист хартия, да си представям какво би било, ако ме целуне...

  После любовта беше лудост. Любов беше да изгоря всички мостове зад себе си и да кроя планове за бъдещето с него. Любов беше да се прибирам и да приготвям вечеря. Любов беше и когато променях възгледите си, за да му пасвам по-добре. Любов беше отдаването, разбирането, всяко прощаване. И пак любов беше, когато просто реших, че отсреща няма никой може би моя вина. От любов си отидох. И се връщах. Забравях. Простих. Имам го до себе си още. Но по-скоро вече от тиха обич прегръщам...

  Сега знам, че не знам какво е любов.

  Защото вярвам, че Любовта е завинаги. Или поне за малко по-дълго. Струва ми се, че съм я срещала и сме се разминали, защото не сме се познали зад ъгъла.

  Днес не търся любов. Не я търся във факта, че той от 8000 км разстояние значе,  че съм болна без да казвам. (Той го кръсти интуиция).Нито във факта, че понякога не говорим с дни и всеки има свой живот, да не кажа своя вселена и все пак нещо ни свързва повече, отколкото всичко останало ни разделя. (За това май още нямаме име).  Болното ми гърло и високата температура сигурно биха казали, че любовта е в топлата супа. Или в ръката, която ме завива грижовно в одеялото. Но това е просто грижа.

  Любов е да си безразсъден. Любов е да копнееш за възможно най-трудното. Не ми е любовно да обичам удобното.  Любов е да преодоляваш всички спънки, защото знаеш, че тя е там и пулсира. Не е любов да се бориш с обекта й за правото й да кърви и диша. Любов е да се усмихваш при мисълта, че ще го усмихнеш, нищо, че ти няма да видиш точно тази усмивка.

  Смътно усещам, че съм от онези хора, които няма да имат любов в стандартната й форма, лежерно настанена в просторен общ апартамент под съпровода на тупуркащи крачета. Поне не преди преодоляването на много разстояния. Вътре в душата си. Не и преди да съм сигурна, че е достатъчно лудо, безмозъчно, ненормално и против всякаква логика. И за двамата. Тогава ще бъде любов.

  Или e Тя и това е ясно, или гарата, влакът и далечна дестинация с еднопосочен билет. Защото няма как да съм чакалня.

  Ще бъда залив, пристан и убежище. Може би донякъде ще се опитам да съм котва.

  Стига вълноломи.

  И не става дума за прегръщане.
  Този път ще трябва да е нищо. Или пък завинаги.
  Трябва да е просто. Като дишане.

  Мисля, по това ще я позная...

Написано за LaMartinia. Снимката е от любимата ми Варна през септември.

Feb 2012