От утре е декември, отново е декември и отново не знам какво се случва освен Нора, ранен мрак и вечери до радиатора.

Плановете, билетите и всичките думи се изливат спонтанно, спонтанно стават скандалите, спонтанно просто ги забравяме после и  прегръщаме все едно от утре ще сме мъртви.

Дойде ли време вече да помечтаем за клишираната бяла Коледа и тематичните мелодии, ароматите и вкусовете на празниците, които някак все се изплъзват от ръцете ми. А уж все си купувам ръкавици без пръсти.

Дали е време за решения, дали декември може да бъде начало като всички сме свикнали да е край, мога ли да се поздравя с честита нова година утре и кажа край на всичко старо, да започнем отначало. С финал. С финал започвали ли сте начало на нова ера в края на стара година?

Защото всичко си е същото, само героите са по-уморени от новопридобитата мъдрост, която ги хвърля в крайности, издига ги на хиляди мили и ги запраща  с все сила в падини, чиято неизвестност единствена оставя хората да мислят, че Марианската е великото дъно. 

Кога е време да вложиш силата си в това да обичаш себе си вместо да се бориш с демоните на другите, защото накрая уморено ще се откажеш. Кога трябва да се откажеш. Кога е време за отбой?

Самошамаросването ли е гранде финале на голямото самобичуване? По темата - постиш ли? Защото аз не, а писането ми в последно време ми се струва толкова постничко, че ми се иска някъде да го скрия. Но би било твърде удобно, а точно се уча да показвам на всички онези свои неща, които не мога да понасям. Защото ми омръзна да си разочарован от мен без дори да съм се опитвала да те очаровам някога.

Това е.

 

 

Слабо е да кажа, че ми липсва, че ми е мъчно, че ми се иска да попитам как е.

Но също така ми е мъчно от това, че той не го прави. И мълча. Той мълчи. Аз - защото гърлото ме е стегнало, той - от инат най-вероятно.

 

Както казах, слабо е да кажа, че ми е мъчно.

Затова и никога няма да го кажа сигурно.

Понякога човек излиза извън себе си говори от страх да не загуби някого.

Аз мълча.

Не се губи туй, що не е намерено.

 

 

 

Имам нужда от спокойствие, да спра да пуша и да се смея повече. Нямам нужда да се чувствам слаба заради някого, който трябва да ме прави силна по принцип. Иначе нещо куца.

 „Изглеждате добър човек“ от непозната, както и „Нещо пречи на аурата ти да излезе наяве“ са странни реплики, на които не обръщам внимание, защото не вярвам в бабини деветини. Но в последствие се замислям и разбирам, че съм отново на място, където вече съм била преди време и че трябва да се освободя, защото отново вместо да опра гръб в нещо сигурно, аз просто стоя на ръба на скалата и ръката, която би трябвало да ме задържи, стои отпусната твърде безучастно и  далеч от мен и твърде незаинтересовано ще махне оетгчено, ако просто падна.

 „Нали ти казах“ и „Знаех, че така ще се случи“ не са признак на голямо житейско проникновение, а доказателство за  това, че не правиш нищо да промениш хода на дните, защото смяташ, че си твърде изряден, за да се налага да промениш нещо у себе си. А както знаем, не може да ти се случи нещо необичайно, ако поне веднъж не направиш нещо, което никога преди не си правил. И ако често ти се случват едни и същи преживявания с различни хора, може би трябва да помислиш над това, че  ти не просто попадаш постоянно на  некачествени персони, а че общото между тези хора си само и единствено ти. И нежеланието да положиш истинския изпит по житейски уроци.

What ever

 

 

Не, хората не се променят. Не се.

И ти - която сега ме мразиш, защото мислиш, че той е по-добър за мен, отколкото е бил някога за теб -  заблудила си се.

Той не е по-добър за мен. Аз просто съм по-търпелива от теб.

 

Хората не се променят.

Take that

Отказвам да се чувствам слаба заради и пред този, който би трябвало да бъде най-голямата ми сила след мен самата.

Геометрия на глупостта

 

В повечето случаи всичко, от което имаш нужда е да има за какво да се усмихваш; да знаеш, че някой мисли за теб, макар и от разстояние; да намериш сутрин мелодия за деня си; да я споделиш; да знаеш, че всичко е или ще бъде наред; да знаеш, че някой някъде те харесва такъв, какъвто си.

И когато получаваш критика от онзи, който е хубаво да те приема, както ти него; когато се събуждаш сутрин с тъжното осъзнаване, че снощи сте се скарали за нищо. отново; когато сутрешната мелодия е по-подходяща за рязане на вени, отколкото за събуждане; когато я споделяш с всички, но не и с важния човек; когато важният човек поради някаква странна причина изведнъж вижда само недостатъците ти и забравя, че с нещо си го очаровал. някога.
 

Тогава трябва да си дадеш сметка, че се случва нещо, над което нямаш власт.

И да разбереш, че ако някой се опитва да прави нещо напук на теб, той прави напук единствено на себе си и ако виждаш как е на път да направи стара грешка, може би просто трябва да го оставиш да се опари още веднъж. Нищо, че ще те обвини за това после.

 

Ако някой, когото обичаш, изведнъж охладнее към теб и критиките и недоволствата станат повече от "липсваш ми" и "как си"... ВРЕМЕ Е да излезеш от триъгълника преди да се е заформил.

 

Otherwise

Сигурно никога няма да знаеш, че любимият ми спомен за утро е онзи, на върха на хълма, със синя гледка, докъдето ми стига погледът, слънце през големите прозорци, стаята - като след бедствие, ръката ти - под главата ми, от колонките се носи Morcheeba и двамата мълчим в съгласие.

И за пръв път не се замислям какво правя тук, с теб, а се чувствам на единственото правилно място.