Тежко се събират останки след Голямата любов. Да, тя наистина е гръмотевична буря. Която кърши всичките ти клони и после - все едно не се е случила. Привидно.
Тя винаги те изоставя сам като майка-кучка, когато няма ток, навън е студено и пияници трополят с грозни псувни по стълбите в бардашкия ви жилищен вход.
Трудно се преглъщат нощи без прегръдки, утрини в пълна тишина и дни в телефонно мълчание.
Чувстваш се като дете с двама живи родители, които за наказание, са го оставили в приют.
Остро режат ръбовете на листове хартия, изписани някога с имената на неродени деца. Които трябваше да имат неговите големи кафяви очи и нейната усмивка с разстояние между предните зъби. Облачно е, когато се раждат спомени за неслучени мигове. Недържана бяла ръка. Неизречен въпрос. Непосилно е посещението на място, несъбрало приятелите им на тържество за двама.
Тежко се събират останките от Голямата любов. Тежко е и да се изхвърлят. Как да изхвърлиш част от себе си.
И когато все пак се залепиш някак, макар и накриво, тя ще се завърне да ти напомни колко си нищожен все още. Да се увери, че ти напред няма да продължиш и че дупката е достатъчно дълбока, за да не изпълзиш от нея. Тя идва садистично да настъпи с пета плахо подалите се от пропастта ти пръсти и да те върне пак там. На дъното. Да премаже жалките ти опити да си повярваш, че все още имаш смисъл.
Голямата любов. Която никога не разбира твоята потребност от малките неща. Която ти поднася на закуска в леглото много страдание, много пропиляни надежди, много разочарование и много самобичуване. Която те прегръща снизходително само ако си изплакал литри сълзи или когато си на ръба да скочиш от покрива.
Голямата любов ти дава твърде малко споделеност и спорадични моменти на щастие, които не можеш да забравиш. Парадоксално. Допамин.
Голямата любов, ако не те прегази като стадо слонове, те оставя за дълго полужив, получовек, полуединак, полудив. Полусебе си.
После, ако някак се запасиш с търпение да дадеш шанс на по-малката любов, ти си оцелял корабокрушенец. По-малката, не толкова гръмка любов, е твоето парче дърво, на което да доплуваш до брега. Понякога тя е и бутилка бърбън, с която да удавиш мъката от дните самотно плаване към пустотата на празния хоризонт.
Тази любов, която идва тихо, подплашено, несигурно и на пръсти. Но остава да лекува белезите и да възкресява желанията, когато си запокитен на необитаемия остров, в чиито скали се е разбил големият кораб-призрак. На Голямата любов. Над нейната катастрофа винаги кръжат лешояди. И чакат.
Страх ме е от тъмното, от студеното, от водата. Не умея да плувам. Не пия бърбън.
Някои просто са обречени да потънат заедно с останките на своя Титаник.
Или да разберат, че голямата любов е просто илюзия, след чието изгубване - започват да живеят истински.
