Подметките ми целуват паважа и се разделят с остър звук. Дишането кънти в собствените ми уши, а пред очите ми се образуват бели облачета дъх. Това е времето, когато вечерите са хем достатъчно студени да виждаш издишването си, хем не чак толкова, щом имаш време да се заглеждаш в подобни глупости, вместо да бързаш да се прибереш на топло. 

Вървя и в уморените ми очи се събира влага. От студа. 

Чувствам се у дома си по улиците на града. Японци се снимат стандартно усмихнати пред Руската църква. 

Мъжете в живота ми рядко се обаждат, когато всичко е наред. Това обяснява бившата ми любов към дребните скандали. Обаждат се неизменно, когато ме няма онлайн до късно вечер, когато съм казала сбогом или когато усетят, че някой друг ме обича.  Мъжът винаги усеща когато някой друг обича неговото момиче. 

Жалко, че не усещат кога  момичето се е уморило да е тяхно по техния начин. 

Вървя и визуализирам текстове.

В ушите ми звучи натрапчиво откъс от песен: do you feel scared? do you need something more...

Знаеш, че съм изплашена до смърт, нали. Страх ме е, че  харесваш един мой образ, в който аз вече трудно се побирам. Страх ме е, че ще правиш всички неща, за които не съм дръзвала да мечтая наум дори. Страх ме е, че понякога не умеем да вземем онова, което дълго сме искали, когато най-сетне то ни се дава. Това е най-сигурният начин да го попилеем.

Страх ме е, че никой не внимава какво си пожелава.

Въпреки това нещо ме кара да се усмихвам и смущавам едновременно. Иска ми се да пътувам с теб. Защото знам, че в колата ще слушаме джаз. И от време на време ще отлепяш очи от пътя, за да ме погледнеш. 

А аз ще мечтая за лято и ще съм необичайно тиха. 

Момичето винаги е необичайно тихо, когато се разделя завинаги с някого в душата си.