Butterflies

Отварям очи и веднага скачам към терасата, точно когато слънцето се отлепя от целувка с морския хоризонт. По-хубав будилник не съм имала.
Новата панорама през прозореца в комбинация с нов навик. Морето пред сънливите ми очи, чаша черно кафе. С малко захар.

Вечерна разходка по крайбрежната ивица. Очите му са ясни и се усмихват, когато ме гледа. Залива ме странно спокойствие, движа се на забавен кадър, усмихвам се монализено, а времето лети твърде бързо  в белия миден ресторант на плажа. Пресичаме булеварда на различни светофари и вечерта свършва преди да е започнала,  с целувка по челото, която го изненадва. Толкова мога.

Иронията ни разминава, не вярвам в съдбата, която уж трябвало да предопредели... нас. После изпитвам облекчение заради неслученото, защото осъзнавам, че поривът понякога е нещо, което ме затрива буквално.

Това място ми действа влюбващо. И всичко е различно, когато се върна в нормалния си живот. И винаги се питам какво ме е превърнало в струна, макар и за кратко. Ставам една друга жена, която може само да чувства.

Мисля за хубавите неща, които предстоят, за много трудности преди тях и тръпката да успея да се преборя за усмивките си.

Залипсва ми моят град, колкото и да обичам този, ветровития. Дори дъждът тук е различен.

Заглеждам се в пръстите на хората, с които общувам. Винаги са ми интересни ръцете. Чета по ноктите, чупката на пръстите и теснотата на дланите.

Липсват ми твоите.

Ще кажа на гъсениците да почакат. Знам, че скоро ще пърхат пеперуди.