Докато мия прозорците след последния пролетен дъжд, ме осенява вдъхновение. 

Още колко ли дъждове ще оставят следи по стъклата ми... няма значение. Ще мия след всеки и ще се радвам на блясъка, макар и за кратко. 

Носовете на кецовете ми тъжно гледат към парка. Никой не ги извееде на разходка този ден. 

Нижат се пред очите ми моменти. 

Март, шоколадов сладкиш, капучино в картонена чаша. Рукнал ненадейно дъжд. Сапунени цветни мехури. Слънчеви очила. 

После пясък, мента, налудничави физиономии, запечатани от фотоапарата. 

Тихи следобеди в кафенето. Всеки с книга в скута си. И все пак заедно повече от всички наоколо.

Някои неща може би трябва да останат минало. 

Всички тъгуваме по Изгубения свят. Може би именно, защото е изгубен.