Докато мия прозорците след последния пролетен дъжд, ме осенява вдъхновение. 

Още колко ли дъждове ще оставят следи по стъклата ми... няма значение. Ще мия след всеки и ще се радвам на блясъка, макар и за кратко. 

Носовете на кецовете ми тъжно гледат към парка. Никой не ги извееде на разходка този ден. 

Нижат се пред очите ми моменти. 

Март, шоколадов сладкиш, капучино в картонена чаша. Рукнал ненадейно дъжд. Сапунени цветни мехури. Слънчеви очила. 

После пясък, мента, налудничави физиономии, запечатани от фотоапарата. 

Тихи следобеди в кафенето. Всеки с книга в скута си. И все пак заедно повече от всички наоколо.

Някои неща може би трябва да останат минало. 

Всички тъгуваме по Изгубения свят. Може би именно, защото е изгубен.

Butterflies

Отварям очи и веднага скачам към терасата, точно когато слънцето се отлепя от целувка с морския хоризонт. По-хубав будилник не съм имала.
Новата панорама през прозореца в комбинация с нов навик. Морето пред сънливите ми очи, чаша черно кафе. С малко захар.

Вечерна разходка по крайбрежната ивица. Очите му са ясни и се усмихват, когато ме гледа. Залива ме странно спокойствие, движа се на забавен кадър, усмихвам се монализено, а времето лети твърде бързо  в белия миден ресторант на плажа. Пресичаме булеварда на различни светофари и вечерта свършва преди да е започнала,  с целувка по челото, която го изненадва. Толкова мога.

Иронията ни разминава, не вярвам в съдбата, която уж трябвало да предопредели... нас. После изпитвам облекчение заради неслученото, защото осъзнавам, че поривът понякога е нещо, което ме затрива буквално.

Това място ми действа влюбващо. И всичко е различно, когато се върна в нормалния си живот. И винаги се питам какво ме е превърнало в струна, макар и за кратко. Ставам една друга жена, която може само да чувства.

Мисля за хубавите неща, които предстоят, за много трудности преди тях и тръпката да успея да се преборя за усмивките си.

Залипсва ми моят град, колкото и да обичам този, ветровития. Дори дъждът тук е различен.

Заглеждам се в пръстите на хората, с които общувам. Винаги са ми интересни ръцете. Чета по ноктите, чупката на пръстите и теснотата на дланите.

Липсват ми твоите.

Ще кажа на гъсениците да почакат. Знам, че скоро ще пърхат пеперуди.

Хронохаос

Френско-полски филм, удобните седалки в Одеон и бира на открито преди това. За да разваля ретроспективния отенък, сега ще спомена героя с  с голям диоптър очила, на моменти малък, изгубен и беззащитен, друг път бесен или пък страстно-животински настървен да притежава жената с червената рокля.

Красиви горски картини, полски песни, Париж, предградия, сивота, тук-там цветни петна - алени червила, зелени поляни, червени драпирани завеси, пропускащи слънчеви зайчета по голата кожа.

Замайване, излитане, копнеж. После приземяване, гняв, отчуждение.

Предава се.

И пак светлина.

Финални надписи.

Възклицания и весели подмятания. Типично европейска лента. Какво, по дяволите, беше това?

Бира. Цигара. Шумна компания на съседната маса. Топчета за петанка под масата. И стъкло за мигач. Ляв. Магазин Безобразие търсихме. А то било Без паника. Без паника, само с малко от обичайния ми гняв, който преминава за секунди.

Не ми се отдаде хронологията. Мислите ми подскачат като балончета, пълни с горещ въздух, изпуснати в студена стая.

Пролет. Снощи съм сигурна, че усетих бриз. Мислено бях на морето.

Билети на четвъртия ред. Ще ти кажа доста по-късно за тях. Преди това има още много за случване.

После портокали. Мирише на портокали и океанска сол. Вече.

Познавам си импулсите и този път се надявам да ме изненадат. Два месеца е твърде много време, в което мога да се разсърдя и отсърдя десетина пъти. Достатъчно време да се вълнувам, достатъчно време и да прецакам всичко, ако просто реша да се влюбя напук в някой  второстепенен персонаж. Защото в обратния случай остава просто героинята да се влюби в главния герой.

Предава се.

И пак светлина.

Финалните надписи дано са щастливи.

Макар че бих ги харесала типично по европейски. В края им да ти се иска да имаш режисьора под ръка и да го попиташ какво е искал да каже. И останаха ли героите заедно, да му се не види.

Кафе. Сладолед. Слънчевите лъчи са доста силни за март. Кремът вече е с фактор 15.

Не ми се отдава хронологията, но пък имам слабост към хаоса в мислите си. Още към:

Неопределенията. Нечувствата. Неплановете.  Нелипсата. Нение.

И всичко останало, което отричаме.

Подметките ми целуват паважа и се разделят с остър звук. Дишането кънти в собствените ми уши, а пред очите ми се образуват бели облачета дъх. Това е времето, когато вечерите са хем достатъчно студени да виждаш издишването си, хем не чак толкова, щом имаш време да се заглеждаш в подобни глупости, вместо да бързаш да се прибереш на топло. 

Вървя и в уморените ми очи се събира влага. От студа. 

Чувствам се у дома си по улиците на града. Японци се снимат стандартно усмихнати пред Руската църква. 

Мъжете в живота ми рядко се обаждат, когато всичко е наред. Това обяснява бившата ми любов към дребните скандали. Обаждат се неизменно, когато ме няма онлайн до късно вечер, когато съм казала сбогом или когато усетят, че някой друг ме обича.  Мъжът винаги усеща когато някой друг обича неговото момиче. 

Жалко, че не усещат кога  момичето се е уморило да е тяхно по техния начин. 

Вървя и визуализирам текстове.

В ушите ми звучи натрапчиво откъс от песен: do you feel scared? do you need something more...

Знаеш, че съм изплашена до смърт, нали. Страх ме е, че  харесваш един мой образ, в който аз вече трудно се побирам. Страх ме е, че ще правиш всички неща, за които не съм дръзвала да мечтая наум дори. Страх ме е, че понякога не умеем да вземем онова, което дълго сме искали, когато най-сетне то ни се дава. Това е най-сигурният начин да го попилеем.

Страх ме е, че никой не внимава какво си пожелава.

Въпреки това нещо ме кара да се усмихвам и смущавам едновременно. Иска ми се да пътувам с теб. Защото знам, че в колата ще слушаме джаз. И от време на време ще отлепяш очи от пътя, за да ме погледнеш. 

А аз ще мечтая за лято и ще съм необичайно тиха. 

Момичето винаги е необичайно тихо, когато се разделя завинаги с някого в душата си.

La vita è?

Тъкмо, когато мислех, че може би нещата се подреждат, той просто замахна с пръст и разруши всичко. Както само той може. И после някак само на него мога не просто да прощавам, а да забравям на мига и се разтварям като еретична книга при последният си полет към кладата.

Точно когато си казах ей това беше, всичко свърши и вече пресмятах колко по-добре, че е станало така и докато не съм отишла твърде далеч, той прави планове за нас и ме кара да избирам варианти на пътувания. Толкова съм прагматична и трезва, че се замислям защо съм му аз за приключенията след като може да бъде навсякъде. После се чудя защо в моментите заедно се държи като глезено паленце и с очите си търси прегръдки. А когато е далеч, има думи и клавиши да ме укорява и да ме докарва до бяс.

Пак някакви женски брътвежи. Наясно съм.

Имам ужасно много работа, но се вълнувам и чета ревюта на филми, после пиша този пост.

Животът просто е прекрасен, когато се случва нещо необичайно, но с обичане.

Наричам сутринта понеделника си just another day и той просто ми се изсмива в лицето още по обяд.

Изпускам два автобуса, но от инат не се качвам на тролей. Защото по принцип се возя само в метрото.

Нямам достатъчно пари, но отказвам категорично настоятелните оферти от обслужващата ме банка и просто си прибирам новоиздадената карта. Дебитна.

Пия си кафето на бюрото, но мисля за капучино и неделна разходка. Пише ми се, а се чудя дали или какво защо. Вместо това просто снимам и трупам папки.

Сутрин ми се спи, но танцувам със сешоара, докато се подхлъзна с мокрите си от банята чехли. После си търкам коляното, а ми е посинял отново лакътя.

След това получавам изненадващо кутия пица, която очаквах да е картина, защото когато получих кутия за пица, бях изненадана, че в нея няма пица, както първоначалната оценка на пакета подсказва.

Не, понеделникът определено е различен. Хубаво различен. И макар че после ме вбесяват (също неочаквано), точно когато смятам, че всичко е наред, се оказва, че греша и кашата е толкова гъста, че не знам как ще изпълзя от нея без да си загубя обувките и да намразя овесените закуски... Но аз просто махвам с ръка и се усмихвам.

И едни пролетни цветя  на бюрото ми ме подсещат, че този понеделник не е като всички други. Че вече е март. И че понякога красотата на живеенето се състои именно в това, че се случват неочаквани неща. И че ако винаги се случваше планираното, строго определеното в графика, щеше да е твърде тъжно за всички картини в кутии от пица и за всички пици в кутии за... пица.

Които нямаше да са усмихнали истински никого.

Понякога си мисля, че съществуването е живеене, едва когато всичко се случва наопаки и все пак можеш да се зарадваш и на обратната страна на нещата. Защото това, което се случва, е нищо без начина, по  който го възприемаш.

За този блог

Хората търсят много в думите ми, хората намират дори несъществуващи неща и герои в тях и това ме наранява, особено, когато са хора, за които отдавна пазя и използвам само най-хубавите си думи...

Понякога си спомням как In Brief влезе в сериозна употреба във време, когато имах нужда от отдушник. После започнах да имам и читатели. Които не знаеха нищо за мен, просто ме четяха. После имаше и хора, които малко ме познаваха, но използваха платформата му, за да се опитват да ме огорчат. После започнаха да го четат много хора, които са си мислели, че ме познават, докато не са ме прочели на страниците му.

След това започнах аз да се запознавам с хора, които ме четат. Намериха го и хора, които не бих искала да знаят за него. Спрях да пиша за тях, а те спряха да четат. Егоцентрици. Един-единствен човек спря да чете, когато разбра от половин дума, че понякога пиша за него. Още нямам обяснение.

Това си мисля тези дни. Искам да пиша. Защото ми се пише много. Но е много натоварващо да се притеснявам кое от кого дали и как ще се приеме.
Едно време In Brief ме спаси, сега ме наранява все по-често. Но имам потребност да пиша. Истини, фикции, пътеписи, мечти и всякакви глупости. Обмислям дали да си направя нов блог, където да пиша анонимно, защото този вече не може да се използва по предназначение. Не че не мога да трупам купища файлове непубликувани. Просто не е същото.

Блогването е начин на живот, от който трудно се отказваш. Воденето на блог като моя не значи липса на пълнокръвна комуникация с другите. Блогът е моят партньор в дискусиите ми със себе си. Звучи клиширано, звучи като съдържание на страницата "About this blog", каквато аз нямам. Но не мисля, че това има значение.
Блогът е моята книга, картина, музика, любовник и приятел. Блогът е онова малко столче, което ти помага да достигнеш с пръстчета шкафа с бурканчето Nutella, когато не ти достигат сантиметри.
Създаването на блог е онзи първи скок с бънджи, при който си даваш сметка, че никога не си осъзнавал какво е истински адреналин. Блогът е онзи морски повей, който развява мечтателно косите ти в очакване на лятото. Блогът е карамеленият цвят, който липсва на кожата ти през зимата. Той е бялата лодка в реката на ежедневието ти. Той е едно малко емоционално островче в необятната мрежа, където можеш да се загубиш или да намериш начин да изучиш себе си чрез собствените си думи.

... Сигурно просто преживявам кризата на четвъртата година от връзката си с него.

Exchange

I don't have the time (to give you love).

'Cause you don't have the balls (to take it).