Spiritual Jumping




Ma petite Diane, остави своя французин на Côte d'Azur и продължавай да рисуваш с влюбени ръце и боси стъпала. Carmel те чака в топлите вечери  с чаша вино и грозде в сумрака.

Лято в три седмици. Напълно стига да изживееш повече отколкото искаш и можеш забравиш.

Една седмица на какаовия плаж, който ме накара да тъгувам по шумния си забързан град, в който суматохата поне има оправдание да бъде нахална.

Няколко фестивални дни, които минаха след три кратки мигвания пред очите ми. Емоции, които нямам дар слово да опиша. И не искам.

Една седмица в рая. О, да, той бил на земята.

Пусти плажове само за мен, голи и свободни хора, за които красотата на живота едва се побира отвъд морската шир, а домът може да бъде една палатка, врязала се в залеза на хоризонта.

Една река, изгребана с двете ми ръце чак до любовната й прегръдка с морето.

И синьо. Толкова синьо, че другите цветове са вече толкова излишни. Освен (може би) малкото зелено, свенливо скрито под клепачите.

Стотици снимки. Картините в очите ми преливат.

И едно предумишлено убийство.  Грабеж. Палеж. Потушаване. Защото така трябва.

След такова лято оставали твърде много (невидими) рани.

Равносметка: един мазол от греблото и драскотини от тясната, но дръзка пътека, по която се осмелиха да бягат краката ми.

Краят на лятото идва по-рано от края на всички други сезони. Все така казват. Знам, че когато раните зарастнат и с някое поредно пране пясъкът по джобовете на всичките ми дрехи изчезне... Краят на лятото наистина ще е дошъл.

До тогава... нека още се прегръщаме.