Lessons



Room in Rome, 2010

Когато някой не е от тук и е за малко в живота ти, искаш да направиш абсолютно всичко, само не и да обичаш. Опитваш се за кратко да споделиш и покажеш всичко, което силно те вълнува, местата, които харесваш, книгите, които те впечатляват, филмите, които си оценил над средното, ъгълчетата на душата си, в които го поставяш с надежда послушно там да си остане...

Когато искаш да поставиш граници между днес и утре, за да изолираш и обезопасиш утре-то си от това, което се случва днес, използваш всички средства, до които можеш да прибегнеш. Защото искаш да вземеш всичко от момента без да платиш за това малко по-късно. Искаш да не затваряш очи и сънят  е излишен. Искаш и да прегръщаш, и да не запомниш, ако може. Само че ръцете понякога трудно забравят. Искаш и да бягаш, но и да останеш. Искаш да му кажеш "върви си", а после да усетиш как в теб нещо се откъртва и пада, а ехото кънти дълго след това.

*Чиста форма мазохизъм*

Но всяка следваща сутрин слага начало на поредното днес, в което ми харесва да дишам... и което ни доближава до неизбежното утре след което сигурно ще разбера, че съм се провалила в желанието си да ти покажа всичко, но пък имам оценка отличен по обичане...

*Понякога просто се оказваш на грешния изпит*

Spiritual Jumping




Ma petite Diane, остави своя французин на Côte d'Azur и продължавай да рисуваш с влюбени ръце и боси стъпала. Carmel те чака в топлите вечери  с чаша вино и грозде в сумрака.

Лято в три седмици. Напълно стига да изживееш повече отколкото искаш и можеш забравиш.

Една седмица на какаовия плаж, който ме накара да тъгувам по шумния си забързан град, в който суматохата поне има оправдание да бъде нахална.

Няколко фестивални дни, които минаха след три кратки мигвания пред очите ми. Емоции, които нямам дар слово да опиша. И не искам.

Една седмица в рая. О, да, той бил на земята.

Пусти плажове само за мен, голи и свободни хора, за които красотата на живота едва се побира отвъд морската шир, а домът може да бъде една палатка, врязала се в залеза на хоризонта.

Една река, изгребана с двете ми ръце чак до любовната й прегръдка с морето.

И синьо. Толкова синьо, че другите цветове са вече толкова излишни. Освен (може би) малкото зелено, свенливо скрито под клепачите.

Стотици снимки. Картините в очите ми преливат.

И едно предумишлено убийство.  Грабеж. Палеж. Потушаване. Защото така трябва.

След такова лято оставали твърде много (невидими) рани.

Равносметка: един мазол от греблото и драскотини от тясната, но дръзка пътека, по която се осмелиха да бягат краката ми.

Краят на лятото идва по-рано от края на всички други сезони. Все така казват. Знам, че когато раните зарастнат и с някое поредно пране пясъкът по джобовете на всичките ми дрехи изчезне... Краят на лятото наистина ще е дошъл.

До тогава... нека още се прегръщаме.

Онова момиче

Онова момиче с гладка кожа, с аромат на  лято, зряла царевица и четирилистни детелини...

Онова момиче с дъх на мляко, канела, печени ябълки и нещо непознато, но топло...

Онова момиче с коси от морска пяна, очи от метеоритен дъжд и клепки от некосена пшеница...

Онова момиче с ръце от очакване, с пръсти от копнежи и прегръдки от карамел...

Забрави го. То беше в едно лято, чийто край не дойде през септември.
То си тръгна, когато детелините повяхнаха, млякото изкипя, а ябълките окапаха необрани.
Когато морската пяна се разби на хладни пръски в скалите, метеоритите се превърнаха в черни въглени, а златните ниви потъмняха прежурени. 

Онова момиче остана в някакъв сън, от който ти бързаше да се събудиш. 

Късно е да стискаш клепачи и да се молиш сънят да се върне. 

Късно е да я търсиш с ръце от очакване, с пръсти от копнежи, в прегръдки от карамел.

Тя се усмихва някъде далеч с устни-малини, прегръща с ръце-пеперуди и обича. 

Някъде далеч. Далеч след края на лятото.

Label it: Rain

ekhoz

По стъклото се стичат дъждовни капки, а отвъд него се бунтува морето. Чувството на тегава изгубеност в мокротата на пясъците е почти толкова плътно като разочарованието, дошло от неочаквана посока, от някого, на когото не просто си вярвал, а в когото не си имал грам съмнение. Защото има разлика. 

Винаги има разлика.

Още помня миналото лято, да. Винаги ще има значение. Няма да се изсмея. Никой не се изсмива на загубата. Поне докато не намери нещо, с което да замести загубеното. Да замести. Звучи така насилено.

Всички тези дъждове, отмили пластовете на дните ми, ме научиха на нещо много важно. Всеки дъжд идва и те кара да отговориш на един въпрос: За кого мислиш, когато се стичам по прозореца ти?... 

След това просто оставя път на дъгата по склона.

Понякога мълчанието по телефона и няколко десетки километри разстояние не са достатъчни, за да  скрият, че някъде там ти си изгубен точно толкова, колкото и аз.

Happy (insert a number) friends

Понякога няма нищо по-полезно и отрезвяващо от малките разочарования, които те карат за момент да забавиш крачка, но и да огледаш по-добре пътя. И спътниците си. 

Понякога толкова ти се иска да вярваш, че някой е такъв, какъвто го рисуваш с танцуващи от вълнение пръсти, че след това разочаровано взимаш рисунката, обръщаш я към стената и чакаш да мине дълго, дълго време преди да  я погледнеш отново от лицевата страна. 

И да видиш къде си сгрешил.

Лятото никога не е било така настоятелно в опитите си да ме накара да направя обратен завой и да тръгна по съвсем нови пътеки в търсене на нещото, което ще ме накара да се чувствам смислена в края на златното му царство.

Броях дните до едно пътуване, изведнъж те се оказаха много по-малко от планираното, а пътуването - съвсем друго и макар че още не мога да изгоня тънката сянка на разочарованието от лицето на радостта, знам, че това е правилният избор.

Хубаво е да имаш приятели, които ще те прегърнат силно и в еуфорията на щастието,  и в урагана на болката. Не, не е хубаво. Това е най-хубавото.

Всичко останало е като бронзовия загар на телата, който полека избледнява с отпътуването на лятото.