Strawberry Wine

Разголено, разгонено и безсрамно безгрижно, лятото ме зове отвсякъде.

От цветния ъгъл на Шишман, онзи, с хубавите магазинчета с чудеса по лавичките.

От още прибраните пъпки на липовите цветове.

От понесените от вятъра, махащи за сбогом, розови листенца на кестените.

От големите учудени звезди по нощното небе над парка.

От тънката нишка цигарен дим, споделен на още топлите каменни стъпала пак там.

От цветята в дългите коси на момичетата.

От все по-късите ми рокли.

Лятото вика най-силно в душата. Като чайка. Бяло и устремено към високото, към синьото, към пясъчното.

Лятото в душата ми вече ме кара да мисля по различен начин за теб. Дори по-скоро да се сещам, отколкото да мисля.

По начин, различен от онова лято, когато аз бях в лятото наместо то в мен.

Сега.

Аз.

Съм различна.

Само ти си същият.

Само ти все още искаш и не спираш да искаш само онова, което още не си получил. Само хубавите неща на витрината, които не си имал шанс да докоснеш с треперещи за притежаване пръсти. И играчките, които са ти се сторили скучни и си захвърлил, а след това си видял, че просто не си знаел как да играеш с тях...

Само ти не знаеш, че нещо, случило се веднъж, е вероятно да не се повтори. Но повтореното е твърде предразположено към потретване.

Знаеш как е. Пазя се от второто случване.

Такава, друга, даже повече ти харесвам. Повече от тогава, когато ти беше лятото. Толкова си прозрачен и малък. 

Как е обратното на това да растеш в очите ми, когато просто очите ми са се променили заедно  с мен и ти вече си някак смален и незначителен?

Толкова се радвам, че онова лято издъхна недовършено, неиздумано и оставено да загине преди края на юли дори. Сега имам повече.

Толкова се радвам, че отдавна не населяваш пространството зад затворените ми клепачи, където години наред драскаше до сълзи. Сега ти се усмихвам с тихото съжаление, което можем да изпитваме към красиво, но умствено изоставащо дете.

И толкова ми става тъжно, че аз трябва днес да ти напомням, че имаш свой живот, в който не търся и не желая място за себе си. Просто защото твоят свят ми се струва тесен и заесенял. И ти го чувстваш така, нали. Виждам как протягаш длани към слънчевите лъчи в моя. Но нямаш право.

Толкова тъжно ми става за нея.

Защото в онова безмилостно удавено лято тя не мислеше за това, че те отнема от мен.

И аз сега не мисля за отнемане. Дали защото знам, че тя никога не е имала много от теб, ако не броим фамилното ти име.  Или защото моето сегашно Аз не намира нищо в теб?

Да се откриеш в лятото е лесно. Да наречеш лятото с името на някого е любовно опиянение. Да  откриеш лято у себе си е жизнено начало.

Звучи много общо, но винаги съм вярвала, че са особено привлекателни хората със собствен живот.

Но такъв, в който са щастливи.

Фобии

Дали има диагноза обвързанофобия. Понеже май от скоро съм лепнала някакъв вирус, срещу който смятах, че имам непробиваем имунитет.

Започвам да мисля обаче дали моята връзкофилия не е била заболяването и сега  съм в процес на оздравяване, а показателите се нормализират?

Понеже когато си слагам червило и се оглеждам, изпитвам ужас да бъда нечия, мисля за себе си като за самостоятелна единица и това ми приляга напълно. Другото ме напряга.

А преди не ми хрумваше никак да си сложа червило.

Страх от изгубване на себе си в цялото. Не. Това няма как да се случи. Имам индивидуалност в повече.
По-скоро ме човърка неприятното проглеждане отвъд безоблачното небе на чувствата.

 Толкова лесно е, станеш ли нечия, да се превърнеш в несебе си в собствените си очи, защото твърде лесно в очите на другия ставаш завладяна крепост.

А завладените крепости бързо се разграбват и пътят зове към нова плячка. Човекът е ловец. И обича вещите. Особено заграбените.

Но бързо ги захвърля в ъгъла с другите си трофеи, без да забравя години наред да бърше с лека ръка прахоляка от старите и  със същата тази ръка милва още непостигнатите.

Излиза, че дори най-неврзачната жена се превръща в обект на преследване поради фактора непритежаване.

Сигурно чета твърде много клюкарска преса, но разбирането, че години наред си бил лъган до подигравка е повод за кръвопролития.

Tолкова лесно е, станеш ли нечия, да се превърнеш твърде скоро в ничия, че се възхищавам на жените, които все още си мечтаят да се омъжат и да сложат подписа си под договор за притежание.
Изключвам онези влюбени луди, които не могат да дишат самостоятелно. Толкова са малко. Чета я Тея и знам, че е от тях.

Но останалите лястовици са черни.

9

Фината й светла коса, прибрана на тила, оголваше хубавата, още по-фина извивка на шията. В огледалото очите й бяха все така големи и леко учудени, когато отнесения й поглед срещна себе си в отразяващата повърхност.

- Много добре знаеш колко години наред ме тормозеше, нали? Ужасно си лоша.

Звучеше твърде сериозно.

- Аз? - усмихна се тя. - Не мисля, че има такова нещо.

- Има и още как. Години наред, години и аз все се съпротивлявах до последната битка, точно преди да се предам.

- Искаш да кажеш, че съм те преследвала?

В гласа й се таеше лека обида. Тя никога не преследваше когото и да е. Особено разни мъже.

- Да. Съвсем безмилостно. Докато ме надви.

- Може би ти се иска да е било така.

Съскаше ядосано. Не го беше накарала да  остане с нея онази  нощ. Нямаше спомен да се е налагало да го увещава дори.

Той видя, че е бясна. Усмихна се. Беше го взела буквално.

- Знаеш ли как ме тормозеше?

Попита меко. Докосна с пръст бузата й.

- Как? - попита тя леко омекнала също. Допирът му сигурно щеше да е така приятен и след сто и девет години. И след ръцете на още сто и девет мъже.

- С тези твои очи. Мира не ми даваше. Беше толкова малка и вече властваше без да го знаеш.

Усмихна се.

Тя беше сериозна.

- Е, радвам се, че след толкова време седим тук. Някак ми тешеже това мълчание помежду ни. Всяка година си отбелязвах поредната годишнина непродумване.

Беше лесно да го игнорира напълно като си даде сметка, че очевидно за него е била дребен флирт след като изчезна като обикновен крадец на невинности.

- Ще излезеш ли с мен навън? Твърде е шумно тук.

- Защо?

Очите му я обгръщаха плътно.

- Защото в последните девет години не съм спрял да си представям как те целувам.

Прозвуча толкова естествено и лесно.

- Звучи като ужасно банална сапунка - парира тя -  мразя сапунки. Особено мразя да участвам в такива.

- Сигурно така звучи. Факт. И все пак... ще дойдеш ли?

- Не.

Беше категорична.

-  Защо? Само две минути, не искам повече.

- Защото... защото когато някой ден аз имам съпруг, когото обичам толкова, че да нарека първородния ни син с неговото име, когото обичам толкова, че да не питам къде е бил цяла нощ... ще се надявам той да не мечтае да целува друга в тъмнината. Това достатъчно обосновано "не" ли е?

Очите му бяха все така настоятелни, но ръката му вече не докосваше рамото й.

- Знаеш ли, като те слушам... мисля, че никога не съм заслужавал кратките си мигове с теб. Нямах време да те познавам, но вече съм сигурен, че не бих заслужил и една от хубавите усмивки, които ми даде тази вечер.

- Глупости. Да не мислиш, че съм светица. Вече съм малко по-голяма и далеч не толкова невинна. И дори на ръст почти съм те настигнала. Иначе сме така необратимо различни, че не знам как изобщо стоим тук.

Усмихнаха се.

- Дай си телефона.

Тя го подаде безмълвно и без да пита нищо. Той написа нещо и й го върна.

- Ще се радвам някой ден да  го използваш.

- Може би.

Телефонът иззвъня кратко и скъса нишката на спомена. Досадно съобщение от оператор. Пръстът й пробяга по указателя с контакти.

В.

Спря за миг. Вдигна очи пред себе си. Посрещна я огледалото. Стресна се от собствения си поглед, който беше твърде зареян. Ще излезе, че тормозя сама себе си.

Изсумтя сърдито.

Сложи показалеца върху името.

Натисна бутона.

Yes.

На дисплея се появи симпатичната икона на кошчето.

Погледна се отново. Почувства се в безопасност.

В очите й онзи зареян поглед беше угаснал.

Мъжете, жените

Да очакваш мъж да знае какво става в главата ти е все едно да очакваш същият да разбира какво се случва с твоята матка.

Не че мъжете нямат глави. Имат даже числово превъзходство в притежанието на въпросния атрибут.

2 на 1.

Просто техните чувства не се намират на същото място, където са твоите. Както (не) се раждат на различно място и (не) се изразяват по адски различен начин.

Все неща, които психолозите нагледно са обяснили в твърде много и твърде дебели  томове, от които няма никакъв смисъл, защото ти не искаш да знаеш как го правят Мъжете, а защо в кюпа е Твоят мъж в частност.

Факт е, че той никога няма да те разбере напълно. Дори ако е гей. А те имат необикновената дарба да вникват доста навътре  в... психиката ти.

Но твоят хетеро мъж никога няма да стигне до там.

Важното е силно да го обичаш.

Просто заради това, че всеки ден се опитва.

Re: Collections

here

 Понякога само една мелодия ме връща толкова спомени назад, че не помня вече броя на годините,  формално отчитащи степента на избледняване, което всъщност не се случва. 

Лифтинг на спомените сякаш не  е нужен.

Ясно е само, че всичко, което в момента имам са хиляди мейли, съобщения и емотикони в history на чата. Мога винаги да ги препрочитам, за да се сетя какво е било вчера и преди два дни.

Обаче рязко ме връхлитат онези, хартиените думи, запечатани в плик, кой знае къде загубен с всички премествания, кашони, папки и емоционално-пролетно почиствания година след година.

Факт е, че помня всички летни аналогови усмивки, които са отпечатали като мастилено-струен принтер в главата ми знаци, които само някои все още помнят как да четат.

А в този глупав емотикон,  написана по инерция електронна усмивка, няма символ за трапчинка  отляво. 

Която така безупречно помня.

Trouble free gum

Когато пишеш, за да се саморазбереш, всички бели "страници" на word са поле за изява и добре, че блог платформата временно беше бъгната, защото иначе хиляди глупости щяха да видят бял свят... 

Тези два дни бяха като Часът на Земята, само че за безкрайното мрежово пространство, описващо земното кълбо. И понякога се чудя колко безкраен  всъщност е нетът? Явно повече от човешката глупост, защото виждам, че в него има предостатъчно място и за вселенската простотия, и за стойностните неща и хора. 

Обзета съм от кофти паника. Точно когато си мислиш, че държиш юздите на живота си и го управляваш със здрава ръка, се случва нещо, което ти навира в лицето точно обратното и ти става ясно, че всъщност т. нар. ти живот  е низ от обстоятелства, малко от които можеш да направляваш наистина.

Черните котки, фаталистите и агностиците малко ме интересуват, но си давам сметка, че когато се страхуваш от нещо, виждаш знаци навсякъде. 

Тавтологията понякога е симпатична. Зависи кой я допуска.

Обичам френски сирена. И вино. И секундите, в които въздъхвам с облекчение, когато някой страх си отиде. А новият албум на ATB е толкова, толкова силен. 

Напоследък все по-често мечтая за Австралия.

Обичам и утринните офис часове, в които отварям личната си поща преди служебната и там ме чака нещо приятно. 

Моята кофеинова глътка са новите блогописания на хората, които обичам да чета. Тези дни рязко намаляха. Липсваха ми.

Както обикновено, твърде много неща приемам за даденост.

Набиването на канчето е рядко приятно отрезвяване.

A note to a future hero

Обичам да чув(ств)ам движението ти в слънчевата утрешно-неделна тишина на  апартамента си, докато съм под душа. Докато те отмивам от кожата и мислите си, а ти пак си там, уж настойчиво неканен, но допълващ идеално сърдечния ми интериор.

 Харесва ми да чувам стъпките ти по светлия под. Босите ти стъпки въпреки наличието на чехли с твоя размер точно до входната врата.

Стъпки до бюрото ми. Звук от клавиши. Музика.

Струята е хладна и кожата ми  настръхва там, където влажните кичури се спускат по извивката на гърдите.

Знаеш ли, в компютъра на една поне малко красива и средно интелигентна жена винаги има нещо, което да те накара да ревнуваш.

Но ти... Ти...

Ще се усмихнеш на небрежно забравения чат-прозорец.

Защото след  секунда заострено взиране, осъзнаваш, че си офлайн на монитора ми.

И (твърде) онлайн в живота ми.