Wednesday

9


Фината й светла коса, прибрана на тила, оголваше хубавата, още по-фина извивка на шията. В огледалото очите й бяха все така големи и леко учудени, когато отнесения й поглед срещна себе си в отразяващата повърхност.

- Много добре знаеш колко години наред ме тормозеше, нали? Ужасно си лоша.

Звучеше твърде сериозно.

- Аз? - усмихна се тя. - Не мисля, че има такова нещо.
- Има и още как. Години наред, години и аз все се съпротивлявах до последната битка, точно преди да се предам.

- Искаш да кажеш, че съм те преследвала?

В гласа й се таеше лека обида. Тя никога не преследваше когото и да е. Особено разни мъже.

- Да. Съвсем безмилостно. Докато ме надви.

- Може би ти се иска да е било така.

Съскаше ядосано. Не го беше накарала да  остане с нея онази  нощ. Нямаше спомен да се е налагало да го увещава дори.

Той видя, че е бясна. Усмихна се. Беше го взела буквално.

- Знаеш ли как ме тормозеше?

Попита меко. Докосна с пръст бузата й.

- Как? - попита тя леко омекнала също. Допирът му сигурно щеше да е така приятен и след сто и девет години. И след ръцете на още сто и девет мъже.

- С тези твои очи. Мира не ми даваше. Беше толкова малка и вече властваше без да го знаеш.

Усмихна се.
Тя беше сериозна.

- Е, радвам се, че след толкова време седим тук. Някак ми тешеже това мълчание помежду ни. Всяка година си отбелязвах поредната годишнина непродумване.

Беше лесно да го игнорира напълно като си даде сметка, че очевидно за него е била дребен флирт след като изчезна като обикновен крадец на невинности.

- Ще излезеш ли с мен навън? Твърде е шумно тук.

- Защо?

Очите му я обгръщаха плътно.

- Защото в последните девет години не съм спрял да си представям как те целувам.
Прозвуча толкова естествено и лесно.

- Звучи като ужасно банална сапунка - парира тя -  мразя сапунки. Особено мразя да участвам в такива.

- Сигурно така звучи. Факт. И все пак... ще дойдеш ли?

- Не.

Беше категорична.

-  Защо? Само две минути, не искам повече.

- Защото... защото когато някой ден аз имам съпруг, когото обичам толкова, че да нарека първородния ни син с неговото име, когото обичам толкова, че да не питам къде е бил цяла нощ... ще се надявам той да не мечтае да целува друга в тъмнината. Това достатъчно обосновано "не" ли е?

Очите му бяха все така настоятелни, но ръката му вече не докосваше рамото й.

- Знаеш ли, като те слушам... мисля, че никога не съм заслужавал кратките си мигове с теб. Нямах време да те познавам, но вече съм сигурен, че не бих заслужил и една от хубавите усмивки, които ми даде тази вечер.

- Глупости. Да не мислиш, че съм светица. Вече съм малко по-голяма и далеч не толкова невинна. И дори на ръст почти съм те настигнала. Иначе сме така необратимо различни, че не знам как изобщо стоим тук.

Усмихнаха се.

- Дай си телефона.

Тя го подаде безмълвно и без да пита нищо. Той написа нещо и й го върна.

- Ще се радвам някой ден да  го използваш.

- Може би.

Телефонът иззвъня кратко и скъса нишката на спомена. Досадно съобщение от оператор. Пръстът й пробяга по указателя с контакти.

В.

Спря за миг. Вдигна очи пред себе си. Посрещна я огледалото. Стресна се от собствения си поглед, който беше твърде зареян. Ще излезе, че тормозя сама себе си.
Изсумтя сърдито.

Сложи показалеца върху името.

Натисна бутона.

Yes.

На дисплея се появи симпатичната икона на кошчето.

Погледна се отново. Почувства се в безопасност.

В очите й онзи зареян поглед беше угаснал.


4 comments:

undisclosed said...

:)

Чакърова said...

Решителността винаги е похвална, но пръста ми вероятно ще трепне пред тази буква... :]

Nadinka said...

решителността е похвална, но принципите правят ръката непоколебима ;)

Beijaflor said...

Wonderful!