Щрихи #300

Непознати момчета ми подариха червени лалета и широки усмивки.

Снегът през април явно иска все пак да ми напомни за леда в душите на хората. 

Чадърът ми се обръща от вятъра и косата не ме слуша. 

Неочакавано ми харесаха дъждовните капки по клепачите ми. Някак свободни са. А с тях - и аз. Душата ми се къпе.

Втора седмица фотоапаратът ми е в сервиз. Чувствам се полусляпа.

Градът е малък, когато не можеш да намериш търсеното. Да, дори този град, в който все се оплакваме от пренаселеност и разстояния, трудни за ежедневно превземане. 

Болят ме краката от обиколки, но много се надявам да си е струвало за поне една бегла усмивка по устните ти.

Един смс, изпратен от хиляди мили разстояние е прекрасно нещо в необичайно студената пролетна нощ. 

Продължавай да се усмихваш. 

Някой някъде ти отговаря.