Today

Днес е толкова, толкова хубав ден! :))))

Не си и представях, че ще бъде такъв, толкова усмихнат и наситен с хубави емоции, за които има много, много виновници!

Благодаря на Здравко, че прекара с мен последните часове на вчерашния ден и посрещна първите  на моите следващи 365 дни.

Благодаря на Исмата, който резцепи секундата с sms в 00:00 часа. И на Ицката и Инна за това, че са страхотни!

Зарадва ме  Марти, който каза, че 26 is (even) better.

Благодаря на Заро, който пя Happy birthday по телефона малко след полунощ, защото в неговия часови пояс още не беше настъпил 28 дори.

Благодаря на Спасов за хубавия, лигав (по негови думи) и толкова мил (според мен) поздрав. И на всички останали пичове от friends. На Таня за виненото пожелание и целувките.

БлОгодаря на всички, които ми нашариха "стената" с прекрасни послания. На Славена и Йоана специално :)

Благодаря на всичките ми готини колеги, заради които бюрото ми е пълно с цветя, а устните ми са разтегнати в тъповата усмивка вече няколко часа.

Благодаря на слънцето, че се показа за мен :)

Благодаря на главната виновничка за този ден, която преди цели 26 години точно на него е приемала поздравления, отмаляла, но щастлива.

През изминалата година определено порастнах доста, но със сигурност не достатъчно, за да остарея :Р

Изпълних няколко свои мечти.

И се чувствам щастлива.

Благодаря за всичко, което имам. А то хич, хич не е малко.

Biota

 Животът е съществително с твърде много ненужни дефиниции.

Животът е безумна нощ с тъмнокос непознат, след която си сменяваш телефонния номер.

Животът е просто пътуване с незнайна дестинация и единствено важно е да имаш правилния спътник. Мястото не винаги е от значение.

Животът е усмивка в две незрящи очи. О, да, и те могат да се усмихват и няма нищо по-чисто на света от тази усмивка, неогорчена от реалността.

Животът е всичко, което ни изненадва между плановете. Животът е клише точно толкова, колкото и предното изречение. И въпреки това - животът все ни се изплъзва, когато дрънне последният гонг.

Животът е пиеса, написана старателно, с патос, изпълнена на един дъх... В края на изпълнението може да чуеш аплаузи. Може да настъпи неочаквана тишина, но не можеш да очакваш от публиката да разбере онова, което ти си изпитал, докосвайки с пръсти музикалната Му поезия.

Животът е всичко, което знаем и не знаем, всичко, което очакваме и не очакваме, което приемаме и което отричаме.

Животът понякога е труден за живеене. Друг път е труден за задържане.

Неведоми са пътищата ни. Както и пресечите им точки.

Животът може би започва след смъртта. Но нямаме право да пропиляваме онова, което ни се случва преди нея.

Животът е кучка. Животът е кич. Животът е в разцъфналото цвете. Животът е в покълналия клас и в изхвърлената на брега мидена черупка.

Животът е твърде много неща, които все още не разбирам.

А моята първа любов върви срещу мен под съпровода на две двойки тупуркащи крачета.

Щрихи #300

Непознати момчета ми подариха червени лалета и широки усмивки.

Снегът през април явно иска все пак да ми напомни за леда в душите на хората. 

Чадърът ми се обръща от вятъра и косата не ме слуша. 

Неочакавано ми харесаха дъждовните капки по клепачите ми. Някак свободни са. А с тях - и аз. Душата ми се къпе.

Втора седмица фотоапаратът ми е в сервиз. Чувствам се полусляпа.

Градът е малък, когато не можеш да намериш търсеното. Да, дори този град, в който все се оплакваме от пренаселеност и разстояния, трудни за ежедневно превземане. 

Болят ме краката от обиколки, но много се надявам да си е струвало за поне една бегла усмивка по устните ти.

Един смс, изпратен от хиляди мили разстояние е прекрасно нещо в необичайно студената пролетна нощ. 

Продължавай да се усмихваш. 

Някой някъде ти отговаря.

Отново ключове

Днес небето е облачно, станах трудно, но пък нека празнуваме Деня на полетелите към мечтите си.

Наздраве за мен тогава.

Разбрах с какво ме държеше в примката на разочарованието, което ме спираше да полетя и аз.

Докато имаше ключ от дома ми, една гадна кучко-надежда ме караше привечер, тътрейки крака към къщи... да поглеждам прозорците. Които (както) винаги ме посрещаха тъмни.

Изпод спуснатите наполовина щори ме гледаше иронично чувството за Изоставеност.

Въпреки това... Някак фанатично вярвах, че докато този ключ стои в джоба ти, там някъде ще е и ключът към мен. Едва ли ще заема много място, за да пречи и е достатъчно голям, за да не го изгубиш случайно... Макар че Загубването често е нарочно, колкото и да твърдим друго.

Оказа се вярно. Чаках твърде дълго. Трепвах твърде често от чужди стъпки край моята врата. Ключалката тънеше в смълчано неудобство пред Очакването, вперено в нея.

Когато си го взех обратно, теб май те заболя от нещо. Нещо неопределено. Смътно. Интуитивно предусещане за Истината. Че никога не ти е трябвал истински.

Ти твърде дълго държа ключа без да го използваш.

Днес нещо ме кара да мисля, че ако Някой пожелае да влезе няма да поиска ключ...Той ще трябва да е наясно защо вратата е винаги отключена.

За него, който знае след като влезе...как да остане.

Дефиниция за обич. Няма.

Хората вече не си говорят просто така. Понякога все още се случва и тази старомодна комуникация лице в лице над чаша кафе, в която търсиш взаимност, а не просто начин да прехвърлиш товара си върху някого отсреща. 

По-често клавишите тракат и си говоря с тях. Не че очаквам разбиране. Но те поне не задават неадекватни на споделеното въпроси.

Колко сме се променили вече не мога да кажа. Но направихме пълен кръг. На пълни обороти. Дали сега съм повече себе си и дали такава се харесвам, не знам. Може би имам съмнения. Но те се давят в ендорфин и адреналинени преживявания.

По-цинична ли съм станала и дали заклеймих любовта като призрак, в който само глупаците и лудите вярват. Ще ме измъкне ли някой извън реката на невярата преди да стигна ръба й, където водите падат в пропаст, времето ще покаже.

А някой беше търсил в Google дефиниция за обич. Е, в моя блог я няма, непознати приятелю. Дефиницията. Понеже аз вече трудно вярвам, че има и обич като Обич, за която да си струва да пиша. 

Та тука няма да я намериш тази дефиниция, извини ме, напразно си влязъл. И сигурно никога няма да я напиша. Понеже обичта не е съвсем като призраците, за тях поне можеш да  опиташ да обясниш що за създания са. И няма кой да те опровергае аргументирано.

А обичта...обичта е като вятъра. Силна понякога, слаба друг път, топла или по-хладна. Бурна или наситена с влажни капки  (морска) сол.

Неуловима е. Не мисли да ставаш ветрогон. Ще се изгубиш в годините в преследване на вятъра, който накрая... не, няма да ти избяга, просто ще утихне точно преди да го уловиш в тръпнещите си длани. И ще бъдеш излъган. И Дон Кихот може би си е мислел, че вятърните мелници са достатъчни, за да уловиш неуловимото...

Питаш какво е обич? Често обичта е точно това, което ти разказах. Празни длани. Понякога  оставя малко солени пръски по миглите, родени от краткия  флирт на вятъра с морска вълна. 

Началото на любовта, за съжаление, не се предвижда с прогнозата в сутрешната емисия новини. Нито някой ти казва кога точно ще свърши. Както подлагаш лице на топлите й милувки, така можеш да изгориш от първа до трета степен. Или да замълчиш в бяла тишина.

Любовта обаче е сезонна. 

И боли, когато в душата ти още е лято и пясъчни замъци, а другарчето ти за игра вече изважда шейната...

И него го боли. Другарчето.

Понякога повече от теб го боли.

Защото вече ми е студено с теб. 

Да се посмеем заедно за последно в бой със снежни топки?

Just A Cliche

Ако нямаше неизживени любови, много романи щяха да останат ненаписани. Много циници щяха да останат незаченати, или най-малкото - тихомълком абортирани. А с това, последното, вече губим твърде много. Много не-та се събраха в един абзац. Дано сглобят поне едно да, когато  дойде Времето.

Ако всичко някога започнато, се доведе до [успешен] край, удовлетворението е толкова окаляно с баналност, краткотрайно и повърхностно.

Все едно да опиташ да заситиш акулата с червеи.

Все едно да се задоволиш с бърза среща преди зазоряване, когато ти се иска да убиеш хладнокръвно нощта, за да й попречиш да  измъкне изпод пръстите ти парещата кожа на онзи, когото няма как да задържиш.

 Обичам да наричам човешки този стремеж, по-скоро вечен сърбеж по непостигнатото. Тъжно ми е, че има хора, които със същата дума оправдават всичките си слабости и грешки. За някои е време да си пуснат It Takes Blood & Guts To Be This Cool, But I'm Still Just A Cliche.

Всичко е в името на нещо или някого. Особено онези неща, които на практика нямат имена.

Да пропътуваш целия път до себе си без да направиш и крачка е цяло изкуство. Което се случва в главата.

В гърдите ми наистина няма достатъчно място за въдух. Плъзнал си навсякъде. Обсебваш. Облъчваш. Обвързваш.

Жаден. Нахален. Обсебващ. Изпиващ. Заразен. Нелечим. 

Копнеж за живот.

Behind Closed Eyes

warm hugs. cold words. closed eyes. different reality.

 

 Ела на горния етаж при моето съзнание да ти разкаже какво в приземието се мълви за теб. Че си лудост, грешка и безумие.

Думата страстна звучи неземно неизречена дори. Вълнуваща комбинация от знаци.  Излязла изпод твоите пръсти по меката клавиатура. С аромат на непознаване, с  нотки на двустранно премълчано чакане.

Дори звуците в нея са съгласни.

Само неубедителни предупреждения. Не трябва. Няма смисъл. И Не можем. 

А така съм сигурна, че можем, можем без да знаем точно как. Няма смисъл. Да търсим смисъл.

В безтегловното усещане.

Дали птицата търси причини да разтвори криле?