HDSP*

Докато още се чудиш дали си ловецът или теб те ловуват, вече си наясно, че адреналинът се отключва бясно от страха, че ти се случвам.

Когато времето минава неусетно и дълго след полунощ клепачите не търсят сън.

Когато забравяме да поканим трети за компания.

Когато вървиш до мен, но крачка напред встрани и се завръщаш леко, за да ме гледаш, докато ти говоря.

Когато си преброил изпушените ми цигари.

Когато макар и с леко раздразнение, ми запалваш следващата.

Когато коктейлите не са чак толкова много, но пред очите танцуват цветове.

Когато се чудиш как да се сбогуваш, защото не си наясно докъде ще те допусна и къде искаш да стигнеш...

Ти знаеш ли...знаеш ли, че вече си заловен...

___________________________

HDSP	Heart Disease and Stroke Prevention

HDSP Hunting Down Small Predators

The Girl in the Mirror

Малко след като се случи тази катастрофа в живота ми си дадох сметка колко е вярно, че онова, което не ме уби, в последствие ме направи по-силна. И малко по-безчувствена. Но не към всичко. И не прекалено. Точно както щипката индийско орехче подслажда невинно сладкиша, но интравенозно трови кръвта.

Онова, което си мислех, че ме отличава преди десетина години явно не е бил само фактът, че моите връстнички използваха огледалото, за да оглеждат подробно външните си полови белези, а аз го ползвах да се взирам в момичето отсреща, мъчейки се да разбера коя е тя, коя съм аз и какво искам да направя със себе си, за да обичам онова, което това огледало отразява.

Всичките ми мисли, поднесени доброволно пред малко познати и много непознати, разбира се, са толкова мои, че повече нямаше как да ги задържам. Обаче често се връщам назад и чета, и чета жадно и всяка частица у мен ги приема твърде въодушевено, понякога твърде радушно, но все като размисли на непозната в огледалото, до която все не успявам да се доближа достатъчно вече толкова много години.

Всичките думи, които съм изрекла, твърде често са се блъскали в една стена с твоето име, която остана непоклатима под ударите на времето. Браво за стабилността. И все пак - твърдата повърхност не попи и буква от казаното, за сметка на това ми върна обратно като ехо всичките звуци така че далеч не мога да ги смятам пропиляно-изгубени. Противно на физичните закони, всичкото желание да ти покажа Път не се върна, а уж чувствата били реципрочни и някъде казваха, че получаваш отношението, което ти самият даваш.

Отдавна не знам коя е тя, която ми маха от огледалото. Интересно за някои ще е да разкажа, че така и не си купих голямо огледало, в което да се оглеждам на излизане, но пък имам малко увеличелно огледалце, което използвам като вход към прозорците на моята душа. Това малко стъкълце е взело твърде много от светлината на взора ми. Понякога го принуждавам да погледа и влагата, която избива по ресниците наесен.

Трябва да има равновесие.

Ако изпиеш от мен дъхавата течност, ще стигнеш и до утайката.

Тя мълчаливо прозира на дъното, но понякога всички вие сте слепи за нея.

И ме обичате заради светлите пластове на повърхността.

Затова я показвам тук, утайката. 

Да няма разочаровани.

Граници

 

Ароматът на теб, който толкова силно обичам...е всъщност ароматът на мен върху твоята кожа.

То е като твърдението, че те обичам, а всъщност - аз обичам начина, по който се чувствам, когато съм с теб. Обичам това, което съм аз, когато ме обичаш.

Къде свършвам аз и къде започваш ти в душата ми...

Границите са твърде субективно понятие. 

Буря

Така изведнъж насред пролетния следобед, като се стъмни небето, сви вятър и се изви буря...Така ми напомни силно на някого, когото познавам добре от срещите ни в огледалото...Прилича на мен като че ли. Или аз на нея? На бурята.

По това, че става изведнъж, от нищото, носи мирис на прах, който сладнее в ноздрите ти, но нямаш представа колко тежки капки ще зарони небето над нас. 

Ала тази буря отминава бързо и после...после грее дъга.

Но трябва първо да поплача.

Taijitu

Обичам черно и бяло, както вече  е ясно, съм човек на крайностите. Омръзнало ми е да го чувам. Но когато спреш да ми го казваш, ще се усъмня, че вече с мен нещо не е наред или...си ме обикнал такава. Сигурно второто е адски трудно и вероятно е невъзможно, защото съм кофти за обичане и много по-лесна за намразване.

Обичам миризмата на черно кафе и вкуса на бяло лате. Парадоксално, но сигурно не е трудно за разбиране. В черното кафе има толкова много секс, че ти се замайва главата. Черно кафе ли си представяш след дълга безсънна нощ, когато утрото е белязано с недоспал, но светъл поглед, а в офиса само ти си мислиш, че никой не забелязва малката подробност, че си с дрехите от вчера и нещо в прическата ти куца. Не черно кафе, а катранени страсти са това. Как да не ги обичаш. Но пък как да отречеш едно кадифено капучино, което  облича рецепторите ти в неподозирано вълшебство.

Обичам черно-бяла фотография. По-истинска ми е някак, макар че виждаме света цветно. Обичам контрастите, засилвам максимално и рязко полутоновете, докато се изгубят в двата срещуположни полюса. Тази моногамия, която лъха от черно-бялата прегръдка...толкова еротика има в нея, че искаш да се изгубиш в безцветие, да легнеш в черното на очите ми  и да се завиеш с белотата на чувствата ми, да се скриеш от себе си. А мен ме разбива на елементарни частици визията на ръката ми, бяла и мраморна, да се плъзва по черната финост на набола брада.

Обичам себе си. И теб обичам.

Пак крайности. Но съм такава и не знам как да бъде иначе.

Трябва  да бягам, да бягам, да бягам. 

За да ме настигнеш.

Love 2 Love

Обичам, че обичам очакването да обичам повече отколкото обичам.

Self-play Simulations

Смешно е, когато се опитваш да се правиш на различна, защото изпадаш в същите заблуди, по които плюеш, само че на другия им полюс. Предизвикваш смях като самоизтъкваш постоянно колко си уверена в себе си.

Аз знам, че правиш секс на тъмно. И мълчиш, когато си сред дори недоказано по-умни жени, а говориш много и звънко пред мъжете. По възможност си с дълбоко деколте.

Наблюдавам те.

[смях]

[завесата пада]

[финални надписи по лицата на клоуните]

Единственият зрител ръкопляска бурно.

Слизаш от въртележката на хамстера.

Наистина си различна. Твоят капан е построен от брокатени илюзии.

Tenses

Не искам повече да чувам следната комбинация от думи: 

*ти си  най-хубавото/истинското/смисленото нещо, което ми се е случвало*

Особено, когато миналото време е единственото възможно за употреба.

Времената се менят, но когато става дума за глаголи...аз искам да съм всички едновременно.  В твоето изречение.

Обич^2

Отвращават ме хората, които охулват, отричат и наричат "грешка" чувствата си, само защото на тях някога, някъде не е отвърнал или просто е изневерил. Държат се често като онези хора, които са носили яркорозови клинове през 90те, но сега ужасено отвръщат погледи от позавърналата се мода.

Защо тези чувства зависят от другия, ако ти обичаш, какво значение има дали аз ти отговарям със същото? Повече истинско ли е да кажеш, че причината за твоето необичане е в това, че първо аз съм спряла да те обичам (или може би никога не съм започвала)?

Говоря принципно.

Казвала съм вече, че най-силна обич си остава неизказаната. Най-силно понякога обичаш някого, на когото никога не признаваш. Който никога не разбира. Който никога не ти отговаря със същото.

Същността на обичта е в самото й изпитване, а не в елементарното й споделяне. Макар, че щастието се корени именно там. Това не е причина да заклеймяваме самотната обич на един като необич.

Не е причина да кажа, че не си е струвало да те обичам само защото ти си предал своята обич към мен.

Защото. Ти не можеш да предадеш моята с отрицанието или измяната си. Тя си е там и диша. Сигурно първосигнално, в пристъп на гняв моето Его ще иска да я задуши, за да си спести огорчението. Но истинските чувства не се познават с Егото или поне старателно избягват да съжителстват с него.

Когато обичам, аз просто обичам въпреки всичко. Въпреки всички розови приказки за принцеси и странни истории за слепи недели, аз знам, че избираме кого/а да обикнем.

Да обичам е потребност. Вътрешно присъщо призвание на може би извратената ми душа. Независимо от външните фактори. Дори обектът е външен, ако започнем да издребняваме с фактите.

Всяка част от себе си, която отричаш....е може би по-истинска от всичко останало. Но не се опитвай да обидиш наранената и без друго любов с твърдението, че не ти е била нужна само защото не си намерил в нея взаимност. А размяната обич за обич, дори и най-вече, когато е неравна, това е  любов.

Еднопосочната обич с нищо не е заслужила да е такава. [тя е като изоставено нежелано дете]

Още по-малко заслужава да бъде отречена като никога неслучена. [само защото не отговаря на стандартите да се случва от двама]

Аз мога някога да спра да дишам с твоите гърди, но никога не бих използвала най-лесния път на освобождението чрез инерцията на гнева - твърдението, че не съм обичала, не съм искала, не съм вярвала и не съм рисувала общи картини. Но това ти няма как да знаеш и не те засяга, ако си затворил входната врата пред моята любов-сираче.

Бясното (само)отрицание не може да бъде мое убежище.

[Wo]men's Day

Днес ми се иска да поздравя мъжете. Онези мъже, които умеят да накарат жената да се чувства Жена. Това е талант. И то не толкова на жената да бъде такава, колкото на мъжа до нея да я накара да се чувства специална. А това усещане стои в основата на чувственото начало у жената.

Аз често забравям, че съм жена. Не можеш да бъдеш Жена самоцелно. Преди настоявах, че съм момиче, но с годините някак се налага да приема факта, че момичето с дългите коси остана някъде в миналото и сега трябва да поема пътя към женското си израстване. Наред с това израстване ми стана ясно, че жената е жена, когато има правилното мъжко присъствие.

Убедих се, че зад всяка красива и достолепна жена стои един мъж, който я обича силно. Или един мъж, който силно я е наранил и предизвикал да израсне над него. Или дори един непознат, който се е усмихнал приветливо в деня, когато любимият й човек дори не се е сетил да й се обади.  Не съм Жена за(ради) някого. Но съм жена заради всичко, което искам да дам. Някога.

Жената е цвете, което расте и хубавее под нежни грижи. Жената е цвете, което цъфти от любов. Жената е сила. Тя избира. Тя живее и дава чрез себе си живот. Но тя винаги има нужда от стимул, за да бъде такава.

Честит празник, дами. Обичайте рамото, на което се облягате в моменти на трудност и нежност.

Поздравления за вас, мъже, чиито дами се чувстват специални и обичани (не само) на този ден...



Мартенско

Ако рано сутринта на този ден ти се играе на нещо, можеш да си организираш своеобразно преброяване.

Със сигурност можеш да познаеш повече самотници на първи март отколкото на 14 февруари.

Получават първата си мартеница чак в офиса.

И все пак до средата на деня двете китки са овързани с червено-бели жестове и е трудно да не се усмихнеш на всичките мъниста, панделки и сърчица, с които колегите те оплитат в доброто настроение на иначе студения ден.

Явно Баба Марта е сърдита и тази година.

Може би никой още не я е дарувал с матреничка?

Честит празник на всички! Бъдете здрави и щастливи :)