Wednesday

Обич^2


Отвращават ме хората, които охулват, отричат и наричат "грешка" чувствата си, само защото на тях някога, някъде не е отвърнал или просто е изневерил. Държат се често като онези хора, които са носили яркорозови клинове през 90те, но сега ужасено отвръщат погледи от позавърналата се мода.
Защо тези чувства зависят от другия, ако ти обичаш, какво значение има дали аз ти отговарям със същото? Повече истинско ли е да кажеш, че причината за твоето необичане е в това, че първо аз съм спряла да те обичам (или може би никога не съм започвала)?

Говоря принципно.

Казвала съм вече, че най-силна обич си остава неизказаната. Най-силно понякога обичаш някого, на когото никога не признаваш. Който никога не разбира. Който никога не ти отговаря със същото.
Същността на обичта е в самото й изпитване, а не в елементарното й споделяне. Макар, че щастието се корени именно там. Това не е причина да заклеймяваме самотната обич на един като необич.
Не е причина да кажа, че не си е струвало да те обичам само защото ти си предал своята обич към мен.
Защото. Ти не можеш да предадеш моята с отрицанието или измяната си. Тя си е там и диша. Сигурно първосигнално, в пристъп на гняв моето Его ще иска да я задуши, за да си спести огорчението. Но истинските чувства не се познават с Егото или поне старателно избягват да съжителстват с него.

Когато обичам, аз просто обичам въпреки всичко. Въпреки всички розови приказки за принцеси и странни истории за слепи недели, аз знам, че избираме кого/а да обикнем.

Да обичам е потребност. Вътрешно присъщо призвание на може би извратената ми душа. Независимо от външните фактори. Дори обектът е външен, ако започнем да издребняваме с фактите.

Всяка част от себе си, която отричаш....е може би по-истинска от всичко останало. Но не се опитвай да обидиш наранената и без друго любов с твърдението, че не ти е била нужна само защото не си намерил в нея взаимност. А размяната обич за обич, дори и най-вече, когато е неравна, това е  любов.

Еднопосочната обич с нищо не е заслужила да е такава. [тя е като изоставено нежелано дете]
Още по-малко заслужава да бъде отречена като никога неслучена. [само защото не отговаря на стандартите да се случва от двама]

Аз мога някога да спра да дишам с твоите гърди, но никога не бих използвала най-лесния път на освобождението чрез инерцията на гнева - твърдението, че не съм обичала, не съм искала, не съм вярвала и не съм рисувала общи картини. Но това ти няма как да знаеш и не те засяга, ако си затворил входната врата пред моята любов-сираче.

Бясното (само)отрицание не може да бъде мое убежище.


4 comments:

presly said...

Да. Мога много да кажа, но по-добре да не казвам нищо. :)

DreamDragon said...

Пак четеш в душата ми :)
Много си права, Наде. Толкова са малко, обаче, хората, които не свързват любовта с мерки и теглилки, с очакването да получаваш това, която даваш. Още по-малко са тези, които могат да преживеят раздяла и нараняване, със светъл спомен за самата обич.
Това, че ти споделяш тези мисли, ме радва много... Você és forte! :)

eiri said...

всяка крайна реакция крие вероятността, че е само едно отчаяно самоубеждаване

Nadinka said...

разбира се :)