Егоистът притежава изключителното умение да изживее живота си, както му харесва. След това умира на преколнна възраст, удавен в собственото си самосъжаление...за нещата, които е пропуснал. Защото това е талант - всичките ти чувства да са насочени към теб самия.
Замислих се за онази черта, която всички така обичаме да заклеймяваме. Егоизмът. Егоист в повечето случаи е обиден епитет. Егоизмът в определен момент се превърна и в моден тренд. Да си егоист, означава да си си самодостатъчен, да си над нуждите на другите. Няма да правя етимологически анализ на думата, нито ще развивам психоанализа на поведението.
Ще го разгледам като един прост, обикновен човек, на когото нищо човешко не му е чуждо. Даже понякога нечовешките неща.
Какво значи да си егоист?
1. Да искаш хубавите неща за себе си, да искаш да получаваш внимание, да имаш всичко, от което имаш нужда и което желаеш,
2. без обаче да мислиш за другите или за това как твоите желания се отразяват на тях.
Започвам да си давам сметка, че всички, абсолютно всички, сме егоисти до крайност по първата част на този критерий. Всички искаме да получаваме, да бъдем обичани и още куп неща, които галят нашата суетност, его и самочувствие.
Свикнали сме да казваме, че когато човек обича истински, той обича безкористно, без задни мисли, без очаквания и дори – без изисквания. Но колко е вярно това? Кой може да обича така. Понеже аз не мога. Явно съм егоист-ка, но искам, когато обичам и давам, да получавам същото.
Ето. Искам. Нещо. Хубаво. За себе си.
Кой изобщо може да запази здравия си разум и добрите си чувства, ако обича някого, дава всичко от себе си, но не получава нищо? Или поне нищо от това, което би искал. Това е най-прекият път към разочарованието и зараждането на негативни чувства към другия. Това значи ли, че сме егоисти? Или че трябва да изтрием всичките си очаквания, за да не се разочароваме? Понеже ако не получим нещо срещу своята всеотдайност, се чувстваме зле и дори можем да обърнем чувствата наопаки, ставайки агресивни към обекта на чувствата си? Тук има една голяма група хора, които веднага ще ми обяснят, че да имаш очаквания, условия и изисквания към човека до себе си е дребнаво и е израз на неуважение към личността на другия, към неговото Аз, към неговия начин на себесизразяване и светоусещане. За финал, ще лепнат етикет „егоист”.
А понякога човек просто иска да се чувства обичан. Наистина просто. Поне така звучи. И това не е егоистично според мен, защото ако някой наистина те обича няма да му коства нищо да го засвидетелства с внимание и отношение. И дори би трябвало самият той да се чувства щастлив от направеното.
Добре де, много е красиво това, което четем по книгите - че да обичаш истински е да не гледаш какво даваш, да не гледаш какво получаваш, а да се радваш, когато другия се радва. Веднага обаче се питам:
Кое е по-егоистичното – да искаш нещо хубаво за себе си и близкия си или да не дадеш нещо хубаво на другия, което би го направило щастлив, но ти не желаеш да го дадеш, защото може би на теб това ще ти коства някакво усилие? Или съвсем пък не ти хрумва, че можеш да направиш нещо такова за другия?
Понякога мислиш, че си дал даже повече, но отсрещната страна не мисли така. А когато открито заяви, че иска това или онова от теб, се превръща в егоист. Защото си е позволил да има желания. Които по някакъв начин накърняват твоите. И ако тези желания на другия са свързани с теб, а твоите желания са свързани с неща извън вас двамата...Кои желания са [по-]егоистични? Твоите или неговите?
Дали е егоистично да искаш един час, прекаран с любимия човек или е егоистично той да не ти го даде, защото в този един час той има интерес да прави нещо друго? Къде е златната среда? Най-елементарния отговор, за който се сещам е – ако човекът до теб изпитва поне част от това, което ти изпитваш към него, за да имаш тази нужда от неговото внимание и присъствие, проблемът с желанията, описан по-горе, не стои изобщо на дневен ред. И пак се връщам в началото – ако обичаш истински, нямаш изисквания и претенции към другия. True. Но само когато и теб те обичат истински - тогава просто не ти се налага да [из]иск[в]аш, едва ли има нужда да казвам защо.
Но...
Ако твоята нужда и желание да бъдеш с него е претенция или изискване в неговите очи и той никога не разбира, че поставяйки нещата така те наранява, няма особено съмнение, че да, има истински чувства, но те са само от едната страна на оградата. И то не от неговата.
И си давам сметка, че може да съм егоистка, но всичките мои желания са свързани с другия. Аз и той сме двете страни на въжения мост, прехвърлен над бездната. А мрежата от желания образува здравата въжена част, която свързва двете урви. Започва от двата "края" на моста и винаги може да се поспори кой точно е началото и кой край наистина е краят, но неизменно плетениците от въжета се срещат в средата. Иначе няма мост. И не случайно там обикновено е най-дълбоката част от пропастта. Преминеш ли по преплетените въжета, надвиснали в средата й, вече си в безопасност.
За нещастие повечето такива връзки се късат точно там. Срещата на желанията се оказва понякога тънък момент, в който за миг или бягаш уплашено към своята страна на моста или литваш в пропастта. И рядко се обръщаш да видиш къде точно е другият точно тогава. Ако не се обърнеш да видиш какво става зад гърба ти, така и няма да разбереш дали при скъсването на въженият мост, той не е хукнал към твоя край преди да падне в пропастта.
Да не погледнеш назад е егоистично.