Във враждебното понеделнишко утро нямаше нищо, което да разтегли побелелите устни в усмивка. Честита нова седмица, здравей стрес, заповядай отново, тиха тъга, какво ще желаеш за пиене, отегчение?
А на седалката в миризливото метро – една такава мъничка, червена, жива...с по три точки от всяка страна. Какво правиш тук? Харесва ли ти топлината на ръката ми? Какво като ме гледат забързаните хора. Просто още една луда, която седи и си говори самичка. Защото ако можеше да каже на някой друг мислите си...Тя може, и ги е казвала. За да срещнат стена от насмешка. Или неразбиране. За да се сблъскат в криви коридори от циничност, водещи към бездна, прекалено тъмна и лепкава, за да й се хареса.
Затова седиш там и говориш на това малко създание. Колко малко те интересуват странните погледи на лелята с тупираната перука? Или на онази с начервените устни, над които червилото е попило в рязката бръчка, образувана от години стискане в израз на недоумение? Или на чичкото с алкохолния дъх, който отива на работа с двестограмка водка в чантата? Какво мисли онова младо усмихнато момче, което следи с любопитство движението на малката живинка по бялата ти длан? А трите момичета с изрусените коси и високите токчета?
Много малко! Даже никак. А каква топлинка пъпли по дланите ти! И намира там същото. Колко е хубаво, колко живот е да дадеш с дланите си дом на някого!
Хлъзга се по гладката повърхност на ноктите. Тръгва по дръжката на чантата. Грижливо я насочваш, поставяйки пръст пред крачетата й. Отблизо са така интересни. Тънички, финички, но как упорито се държат върху кожата ти.
Как си попаднала тук? Не знам, но със сигурност искам да те изнеса на горния свят, да те пусна на свобода далеч от тежките стъпки на хората, които могат да те смажат без да те забележат дори. Ето, още мъничко остана. Нашата станция. Излизаме и ще те пусна. А някак искам да те задържа. Но знам, че не може. Не бива. Ти принадлежиш на въздуха, на тревите и цветята. И все пак на прашния град. Но ти оцеляваш. Дори пътуваш с метрото. Хей! От Младост ли идваше? Или от Кюри?
Ще ми стигне за днес топлинката, която ми даде в това студено октомврийско утро, на път за поредния гаден ден в офисната кутийка.
Влакчето спира. Светлината е близо. Излизаме. Чакай мъничко така, не бързай да пътуваш по дланта ми. Тази линия на живота, която така си си харесала, ми се вижда къса, не бързай, че ще свърши и ще увиснеш в празното. Лежи си сега тук, след малко ще си на сигурно място. Даже може да те снимам за спомен! Ех, колко си шавлива! Долу на мозайката хич не е приятно! Видя ли отблизо обувките на онзи дядо? За малко да те смачка!
Навеждам се и я вдигам внимателно на върха на пръста си.
Вратите се затварят. Следваща станция Люлин. Метално равен глас.
Тракане. Мотрисата се втурва в тунела със силен повей, завихря се натежалият машинен въздух. За част от секундата само я изпуснах от поглед! Само за секунда! Къде си, мъничка? Върни се...Литна ли...Поне така искам да се надявам.
Само няколко метра оставаха до горния свят. Колко бях сигурна в заслона на ръката си, притворена, за да те предпази, а ти нетърпеливо побутваше пръстите ми с главица, устремена към светлината...
Изминаваш тези финални метри с празни ръце. И утрото пак е понеделнишки мрачно. Пъхаш длани в джобовете. Стискаш ги в юмруци. С всичко хубаво става така – губиш го за секунди. И не ти остава нищо. Освен спомен. Тя още ли лази по вътрешната част на ръката ми? Там, където по принцип ме е толкова гъдел!
Поглеждам измръзналата длан. Празна. Бяла. Поглеждам другата. Събирам шепи.
Допреди малко вие бяхте дом и топлинка за някого.
Тя къде ли е? Да можеше да викнеш преди малко: Спрете влака! Има някой на релсите!
И пак ще видиш как ти се смеят лелката с тупето, онази с червилото, чичкото с водката, момичетата с кокилите, а онова момче с усмивката? В очите му вече се чете съжаление към симпатичното девойче, което си говори само, а изглеждаше така нормално.
Колко красиви са малките неща в мръсния голям свят. Колко са много, но трудни за откриване. И колко лесно се губят. Важното е, че цели 15 минути ти държа в ръцете си магия, 6 точки живот и няколко пипалца. И усещането, че си важен. Макар накрая да се провали в опита си да защитиш. Все пак бяхте толкова близко. А сега – тя е така далеч. Или може би на сантиметри. В паралелни светове.
No comments:
Post a Comment