Thursday

F-H-L

Погали с възхищение красивата илюстрация. Колко се радваше, когато някога далеч, далеч преди много години получаваше подобен подарък...Случваше се рядко, но пък това правеше предмета безценен. Сега тя беше нетърпелива да види щастливите звездички в две двойки очи.

На ръба на леглото краката й опираха студения под. Зави се и опита да се затопли и макар че клепачите й тежаха от умора и изнуреното й съзнание пращеше от безпокойство, сънят не идваше. Ледени мравки пъплеха по цялото й тяло. Долу се хлопна входната врата. Прозвуча тъжно и хрипливо както при сбогуване - без да се обръщаш да затвориш, а трясваш със замах и заминаваш с бързи стъпки.

Часовникът ритмично отмеряше всяка секунда. С всяко щракване на стрелката, в душата й нещо натежаваше и натежаваше и заплашваше крехката лавица със старателно подредени кутийки Вяра, Надежда и Любов да се срути под засилващия се напор.


Очите й пареха. В гърлото нещо беше заседнало тежко като стар асансьор. Не знаеше защо. Чувстваше се като първия или последния човек на Земята – сама. Есента отвън нахлуваше през незатворения прозорец и освен някое безцелно лутащо се посърнало листо, внасяше със себе си онова чувство на унилост и безнадеждност, което можеш да усетиш само в късноесенна самотна нощ. Уличната лампа светеше през спуснатите щори. В главата й прозвуча отдавна забравена песен, чута от уличен музикант в една такава нощ, когато две сенки вървяха прегърнати в студа, но той нямаше никакво значение за тях.

Стана и вдигна щорите. Всичките. Мина бавно и дръпна всички въженца едно по едно.

Върна се в леглото. Сега то я посрещна някак по-топло. Най-сетне заспа в меката прегръдка на одеялото.

Отвори очи. Беше й студено на пръстите. Навсякъде беше бяло и заскрежено. Майка й я носеше на ръце по пътя към детската занималня. Пред все още сънения й поглед блестяха меки кафяви къдрици. Винаги предизвикваха възторг в детската й душа. Усети маминия дъх до бузите си. После я огря усмивката по красивото бяло мамино лице, щипнато от студа. Мама видя почервенелите пръстчета и ги мушна на топло под хубавата голяма яка на палтото си. Продължи да бърза по заледения тротоар, носейки безценния си товар.

Най-светлия й детски спомен.

Утрото я посрещна в стаята, широко огряна от слънчеви лъчи.

На устните й се роди усмивка.

Етажерката с онези скъпи кутийки стоеше здраво закована на стената.



5 comments:

ВeСеЛиНа said...

Кутийките винаги трябва да са там, на лавицата. Дори понякога да ги покрива прах...

Точка said...

С много хубави думички са надписани тези кутийки. Какво повече от това да са винаги пълни, му трябва на човек, наистина? :)

lammoth said...

Надинка, честит имен ден, пожелавам ти да ядеш още много бой отзад :D
И да постигнеш всичко, което си набелязала :)

Nadinka said...

Lammoth! Как ме трогна :))
Да ти се връща за боя (ама с камшик) и много неща да получиш в пощенската кутия :РРР

Змей said...

Няма нищо общо с публикацията, но гледайки заглавието веднага в главата ми изскача Faith Hill. Лирично ми е, явно.
Поздрав.