„Когато в душата ми цари дълъг влажен ноември, когато мисля прекалено много и разбирам прекалено малко, знам, че е крайно време да се върна към онова момче с гуменките, високите температури, безброй веселби и ужасни кошмари.”
Р. Бредбъри, Предговор към „100 разказа”
Отново се потопих, за пореден път, във вълшебния свят на Бредбъри и въпреки, че вече знам как свършва лятото, знам от кой ред ще изскочи динозавър, от някоя страница ще се озъби вампир и че насред аромата на глухарчета, Париж ще остане завинаги в сърцето на всеки, който е бил поне веднъж там, той пак ме изнанадва. С романтичния дъх на дванадесетгодишен хлапак, захласнат по новите си гуменки, със замечатния поглед на деветдесетгодишната баба, приглаждаща с тиха усмивка спомените от детството си, с плашещата ярост на фермера, размахал безмилостно косата си над света, с гробовната бледост на Пътешественичката...Цял един нов свят. И родена от необятна фантазия реалност, която ме кара да мечтая. Отново.
Магия.
Невероятно пътуване.
Трудно за описване преживяване.
Неизчерпаем източник на вдъхновение за живот.
И една вяра, че целият този магичен свят не е само разказ.
Възхищение пред таланта да отвориш очите, сърцето и живота си.
За красивото. За онова, в което е трудно да повярваш, защото често изглежда нереално.
За смисъла на дните, за поетите предизвикателства, за полетите, озеленените колене и аромата на зрели ябълки.
За целия чуден свят, за който всички мечтаем, но само някои са разкрили истински.
С благодарност към малкото, които освен че са го открили, са намерили начин да направят нас, останалите, част от магичното пътуване.
Само аз някак стоя отстрани на увеселителното влакче и гледам с ужас как всеки момент някой болт може да се откачи и щастливите вагони да дерайлират.
Очаквах много от това лято, а то беше някак подсмърчщо, унило, пълно с несигурни мисли, тежки думи, погинали надежди и изпратени с последния влак чувства. Сега ми е есенно-минорно. След като есента живееше тук, вътре, през всичките нахално светли летни дни.
Още е септември. Само че друга година. И пак минават последните месеци в мисли – нека да свърши тази година, всичко ще се нареди и всичко ще бъде по-хубаво през новата. И кого заблуждавам? Защо е този кръг, от който няма излизане? Чувствам се като хамстер в клетка, чието единствено забавление е да се върти в малкото си ‘виенско’ колело с надеждата да стигне до някъде. А така искам да се превърна в част от по-хубавия свят, да се радвам на малките неща и да залича всички малки язви, които прояждат мислите ми всеки ден.
Пак е септември. Но вече не онзи септември, пълен с очаквания, усмихнат от срещата със старите приятели в училищния двор.
Всеки следващ септември ме доближава до този септември, когото с нетърпение чакам да свърши, за да си отдъхна, а после да казвам същото за ноември и декември...В очакване на нещо по-добро. И за да съм по-точна – в напразно очакване на нещо по-добро.
И как да скоча пак в старите гуменки, след като дори не помня на кой прашен таван ги захвърли в изблик на завист към безгрижието им Реалността?
Глупавите празници тепърва предстоят, наближават бясно, още от сега усещам как ще ме ударят с пълна сила така, че до февруари няма да мога да оправя очите и ушите си от излишен блясък и шум.
Психологическата граница е някъде там, малко след Коледа, точно преди Нова Година. Границата, която прекрачваш, за да се озовеш в същия омагьосан кръг, но в друг негов сегмент.
