Тясно

Тясно ми е. Искам да избягам, но съм силно ограничена от всичката материя наоколо. И от всичката материалност. Краката ми иначе биха бягали безспир, ако не срещаха отпора на действителността.

А на душата ми й е тясно. На очите също. Те искат да виждат отвъд сивия градски ден, отвъд парко-вечерите, над антените по покривите, под нагорещените асфалти. И на звука, който се надига в гърдите ми. На него също му е тясно, не мога да го изкрещя, а искам. Сигурно бих изглеждала като човек-маймуна, барабанящ по гърдите с юмруци, или като вълк, който вие срещу луната. Сигурно бих натрошила на сол с крясъка си всички стъкларски магазини, които иначе бих изпочупила с неадекватното си за този свят поведение.

Неадекватно. Защото ми е тясно. Кой клаустрофобик би бил адекватен, затворен в шахтата за пране.

Тясно ми е! Тясно! Тясно!

Искам въздух. Искам свобода. Искам празни пространства. Искам зелено, искам безвремие. Искам шир, морска, искам бездна, планинска. Искам потоци и кални реки. Искам дъждове и порои, искам слънце и пясъчни бури.

Искам всичко, което се вихри в съзнанието ми да излезе навън, но навън...навън е още по-тясно. Няма място за голмите истински копнежи и те умират задушени само миг след като си ги пуснал.

Искам много посрещнати изгреви, изпратени залези, неспани нощи и безкрайни дни. Знам, че всичките тези "искам" са причина да ми е тясно, толкова тясно. И горещо-задушно. И безсилно. И задавено в твърде много"трябва" и "не мога" и "няма време".

И ми е тъжно. Като на орел, затворен в клетката на лястовица. С криле, заспали от умора да стоят скършени в тясното.

Искам вятър, искам полет, искам дори падане в бездната. Там поне е широко. Там поне ще съм Аз.

Дори на мислите ми им е тясно. Блъскат, блъскат, част от тях излизат изпод пръстите, а други се търкулват, удрят се в стената на ограничението по време и дори не могат да се счупят, защото нямат достатъчно място за удар.

В гърдите ми е тясно. Мразя тези дрехи, пречи ми тази кожа, всичките тези меса и карантии. Искам да изляза. Искам да тичам, да падам, да ме боли, да ме щипе прахоляка в изранените лакти и колене. Искам да съм жива.

А ми е тясно. И този бял лист ми е тесен. И думите някак не ми дават пространството, от което имам нужда. Рисувам върху А4, закачен на стената, но всички образи някак излизат от очертанията му. Не искам лист, Искам стената, цялата.

И емоциите са добили гадния навик да се съобразяват с теснотията и да се мъдрят едни такива слепнали, сбити, плахи.

Отварям прозорци, посрещат ме други. Затварям врати след себе си и се надявам с тях да затварям теснотията. Но тя е навсякъде. И ме души.

А онова гласче още крещи, макар и затихващо и настоява за открито небе, звезди, космическа безкрайност и липса на време, загубена представа за място и непознат път напред.

Тясно ми е. И каквото и да изхвърля отвътре, продължава да ме затиска отвън. Някак вярно е, че нищо не се губи, само променя местоположение и форма.

Гладният поглед търси винаги нещо отвъд, нещо, с което да затвори дупката, от която нахлува затлачване. Въртят се очите и търсят. Думите шепнат "тясно е". И главата го знае. А душата го чувства. И всичко се противи на неизбежното.

И чувам как някой го крещи. Аз ли?

Искам да избягам. Как. Къде. От кого. За колко дълго.

Ако знаех, сигурно нямаше да е така тясно на отговорите ми.

Въпросите задушават. Те отнемат и малкото пространство, в което дишам. Но ме държат в реалността. Дълбаят съзнанието ми, тормозят мозъка ми, дразнят ме понякога до кръв. Но ме предизвикват да оцелея напук. И да напипвам в тъмнината на тясното отговорите. Които понякога освобождават. А понякога ми взимат от така оскъдното свободно пространство.

Понякога стискат с безмилостни ръце гърлото ми и вместо да го прекършат, оставят под възлестите си палци буца, която горчи. И кара очите да плачат.

Странното е, че тогава размития от болка и сълзи свят пред очите ми, е най-красивото нещо, което са виждали.

Разкривен, мокър, размазан. Истински.

Мога да протегна ръка и да я прокарам по несъвършенството му. И да прогоня за миг теснотата.