Жегата е убийствена.
Можех само да мълча и да чувствам как тишината тежи над нагорещения въздух. Очаквах всеки миг да изтрополи по пода.
И да те събуди.
Ръката мързеливо и безчувствено лежеше встрани. Един пръст отмерваше тиктакането на градския часовник със съответното ритмично почукване. Останалите го гледаха в недоумение.
Близостта не създаваше тревожно усещане за задух. Бавно извърна лице към мен мисълта, че моят въздух не може да съживи чуждото дихание. Имаше ли по малко за всички присъстващи?
А някак тревожността се изниза неусетно.
Странно.
Изхвърлих те от главата си. Натрапчива, неприятна, лицемерно ухилена, пискливо разкривена от самодоволство.
Изгоних те.
Дробовете ми са широко отворени и дори горещината на въздуха не може да попари усещането за освобождение там, вътре.
Изплюх те. Отделих те. Изтече през порите ми в жегавия ден.
Знам, че все още те има. Ти дишаш, някъде там, през много стени и дворове. Вкарваш терзания в душата на някой друг.
Но в мен те няма. Главата ми е празна от отровния ти дъх на застояли дни.
Сега го виждам ясно. Сега очите ми не мятат мълнии.
Кротко сияние има там. От бездумие.
Освободих се. Шепна.
А искам да крещя и да танцувам върху праха, отнесъл последните ти стъпки заедно с вятъра.
Потракващият пръст притихна. Размърдаха се останалите.
Ръката се протегна да намери друга плът и легна плътно в нея.
Усещане за завръщане. У дома.
Допирът беше горещ и влажен. През очите на деня пробяга светкавица и се снижи в мрака на зеницата му.
Разля се мълчание, но този път без да тежи над рехавия морен въздух. Направо побягна на щастливи бързеи между моите и твоите пръсти и се стече по плочите под краката ни.
Тревогата. Нямаше я.
Заваля. Първо тихо, после все по-мелодично и радостно затракаха капчуците зад гърбовете ни.
Желанието - все така гъсто и настойчиво, се разтече по устните в кратко изречение. Дори нямаше нужда от думи.
Улицата остана някъде назад.
Единственото, което се стопи наоколо, беше страхът да се разтворя в теб.
4 comments:
Колко познато, дявол го взел! Колко до болка познато августовко и прекипяло от жегите, които те карат да зъзнеш отвътре...
.. и някъде зад гърба ми остана онази тежка тягост, присъща на тъмножълтото небе, преди да закапе и да напои земята и мисълта ми с малка доза свежина.
А може би все още я усещам във въздуха.
А може би все още чакам да закапе доза свежина...
Des, страхотно включване :)
Ето, кой е виновен за бурята вчера. Страхотна си Bia, но всъщност нищо ново не ти казвам. :)
Post a Comment