Water Lilly

Понякога си мисля, че чакам с нетърпение лилиите да цъфнат. Да ходя при тях вечер, когато отварят чашките си, жадни за нощния хлад и живителната влага на въздуха над езерото.

Понякога те имат аромат. Понякога нямат. При второто понякога се чудя дали тези лилии са със специфични нужди, както е модерно да казваме при хората. Или (пак, както при хората) трябва да намерим красотата им именно в различието.

Но за това трябва да превъзмогнем любовта си към нормалното.

И да скъсаме шаблона, и без друго протрит от налагане върху сянката на всичко около и вътре в нас.

Не че в момента става дума наистина за лилиите. Или за езерото. Или за онази пейка. Или за беседката. Привечер. И нощния живот на жабите.

Или пък за хората, които биха разбили с чук ребрата си, само за да изпитат нещо там, вътре. Не са ли като тези лилии, които цял ден се крият свенливо сред листата, а вечер приветстват другото си Аз, което диша? Нарочно ли е? Те имат ли часовник или чакат залеза, за да примигнат срещу него очаровани от златото му? После се оттеглят ослепени.

Хората? Не е ли крайно тъжно да разтвориш цвят едва по залез, а на сутринта вятърът да разнася тъжно осиротелите листца от разрушени домове. Последен танц, но вихрен? Или изгубено време по непрогонени илюзии.

Все пак ще ги чакам да изпънат фини бели тела над езерото.

И ще отида да ги разпитам по залез.

what. if.

и какво, ако не те потърся някога.
какво, ако не вдигна никога ръка към теб.
за ласка или наказание.
какво, ако не чуваш  сутрин  гласа ми.
какво, ако срещаш очите ми - два угаснали прозореца.
с полуспуснати щори, избелели от есенни ветрове.
какво, ако устните ми нямат и дума за теб?
нима ще заплачеш.
със сухи очи.
нима няма да ме обичаш вече.
както преди.
беше ли или не.
а уж любовта е между две души.
и знаеш ли - никоя от двете не поиска да я приюти
какво, ако е така.
кой ще разбере вината.
има ли я или не.
кой ще махне с вяла ръка.
ти или аз.
или и това няма да направим.
като последен жест към Идеала.
а ще го погребем под саван от бяло мълчание.
и ще отминем с неприлично отекващи стъпки.
ще палим тънки свещи от време на време.
ще сложим креп на входната врата.
всеки на своята.
и ще е лицемерно до кръв.
да тъжиш за смъртта на нероденото.

Chaotic Chronicle 2010

Не можеш да спреш мислите, не можеш да сложиш юзди на желанията, колкото и да се опитваш да ги яхнеш и покориш като един благонадежден и разумен съвременен Човек на разума! Не можеш. И сега те ти правят онзи знак с ръцете, който си правехте за напук със съседските деца. И после на носа - палеца на малкия пръст и на хвърчило. Нананана!

Не можеш. А това, че опитваш, ще го оценят, може би, някога, някъде.

Не стига, че навсякъде си в окови, ами ти сам опитваш да оковеш и единственото свободно нещо, което ти е останало - копнежите. Ако някой не ги разбира и ти се опитваш да ги изкъшкаш като нахални птици от перваза на ежедневието си, по-добре вдигни ръка за чао, не за "къш", разбира се и се сбогувай с тая личност, която кара желанията ти да линеят самотно заключени в подсъзнанието ти, съзнателно прогонени надълбоко, да не би да им хрумне да те обладаят изведнъж и да загубиш разум, да спреш да отговаряш на чуждите очаквания, да си спечелиш прозвище "инат-магаре - накъдето иска, натам върви" и...да си позволиш нахалството да бъдеш себе си, макар и нелогичен, макар и нехаресван, неодобрен, заклеймен, отритнат, оплют от злобата на неразбиращите...На онези, които не осъзнават, че да се правиш на щастлив отвъд самотните си нощни въздишки е най-голямото предателство към себе си, че да бъдеш свободен не означава да правиш каквото поискаш, а да можеш да го правиш с този, с когото поискаш, че да имаш правото да раздаваш мнение,  не означава, че имаш право на го натрапваш, че да полетя след след като сте ме спънали, е най-красивото издигане, макар и с кални рани в душата.

Освободи се от желанията си като им се отдадеш. Границите, които другите ти задават с думите, които изричат пред теб, с изборите, които смятат, че трябва да направиш, с пътя, който ти препоръчват да извървиш...прескочи ги.

Понякога най-силното ми желание е да кажа на глас, че не ми пука какво мислите за живота, за смъртта, за любовта, за хората, за мен. Не ми пука дали ще изглеждам тесногръда, самотна,  мрачна и завеяна.

И понякога го правя.

Казвам какво мисля дори с риск да се прибера набита в някоя уличка привечер. Не ми пука. Аз съм си аз и ако не ви изнася - плюйте ме, не ме харесвайте, одумвайте ме, вдигнете камък срещу мен. Но можете ли да направите същото срещу себе си, когато осъзнаете, че сте затворени между двете черупки на Страха от чуждото мнение и Притеснението от провала, между чиито тънки цепки прозира и ви дразни свободата, която крещи "Не ми пука"? Ще можете ли? Или тогава още по-злостно ще хвърлите камъка по тая кресливата, която си позволява да бъде, каквато поиска, да последва желанията си, да не се поддаде на долните провокации на средата си, да обърне гръб на гротескните правила, по които живее обществото, да се изсмее на съветите ви за щастлив живот и да  тръгне из трънаците, вместо по утъпкания път, който вие сте направили с окованите си нозе?

Още по-силно ще искате да я размажете. Тази, която ви се изплъзва, въпреки всичките ви жалки опити да демонстрирате близките си отношения с нея. И тук не усещате, че пак се мъчите да бъдете някой Друг, да очаровате другите, да докарате завистлив блясък в очите на другите, да убедите другите, че сте щастливи. А собственото ви Аз седи голо на пода на калния ви килер, пълен с излъгани чувства, с набутани и залостени в консервни кутии желания, които никога не сте си помисляли да отворите, защото се страхувате. От тях. От себе си. От това, че другите може да не харесат това, което сте зад привидната си философия.

Страх те е да не те изоставят. Казваш - аз мога без теб.

Страхуваш се от наодобрение. Казваш - направих възможно най-доброто.

Страх те е да не ти дават напътствия. Казваш - искате ли да ви кажа как да постъпите?

Страх те е да не личи колко си неуверен. Казваш - научете се да вярвате в себе си повече.

Страх те е да не прозрат другите колко се  страхуваш. Казваш - пораснах изведнъж, по-друго виждам сега нещата.

И още. И още. Гласовете в главите ви излизат на вечерна седянка.

Но не ми пука какво още искат да ми разкажет. Може и да ги изслушам. А може и да не го направя.

Мога да се изсмея на игрите ви на успех и любов, когато видя гладните ви очи да търсят още. Да търсят повече. Да поглеждат отвъд. Защото те искат. И не се страхуват от това. Защото за тях няма окови, не са стигнали явно. И нека устата говори за свободи и красиви преживявания. Но очите са пак там и пак търсят. И ще е така, докато се затворята завинаги.

Не можеш да ги спреш. Последвай ги. Признай поне веднъж, че не си доволен от постигнатото, че имаш (нови) желания, че не си този, за когото те мислим, когато те харесваме, а че си този, който всички бихме отритнали. Освободи се от този страх и бъди себе си, спри да се самопредаваш в глупавата надпревара да бъдеш различен. Това го искат всички. Не бъди всички, не бъди различен, бъди Ти.

Не можеш да избягаш, но не можеш и да спреш да се опитваш. Можеш цял живот да даваш свобода на другите, плетейки кожени юзди за собствените си желания. Не, това не е компромис. Това е тъжно. Тъжно е, че животът ти минава в опити да изглеждаш някакъв, да говориш по определен наичн, да демонстрираш конкретен светоглед. И все гледаш обвивките на другите. А нещо отвътре те чопли. Но ти го тикаш надолу.

То някога ще избяга. Ще се кротнат и очите ти. И ще постигнеш желаното - ще се превърнеш в онова, което показваш. Малка смърт. Малка куха черупчица. С жалки следи от съществуване на дъното.

Но пак не можеш да спреш Онова, за което говоря. То ще се върне, ако ще да е в последния ти миг, когато с треперлив глас ще кажеш на дете или любим човек - Не се страхувай да бъдеш това, което си, изправи се и защити това свое право с цената на живота си, защото животът по чужди правила не е твой живот и когато си отиваш, дори няма да ти е мъчно, а ще изпиташ облекчение, че се отърваваш от него.

И да не ти пука.

Искам, когато си отивам, да мога да се усмихна и да знам, че съм взела от тук всичко красиво, което съм могла и че съм оставила нещо добро след себе си. Не  къща, не богатства. А нещо, което само аз съм можела да направя, само такава, каквато съм отвътре, само такава, каквато съм, когато съм сама с мислите си, само такава, неизбягала благоразумно от копнежите си, такава, каквато може би не всички са харесвали, такава, каквато може би дори един човек не би познал за цял един живот време.

Такава. Може би никаква, неразбрана, нечута, незапомнена. Знам ли. Но Аз.

Малки уроци за пораснали деца

"— Ето, в това е нещастието на вашето поколение — възкликна дядото. — Слушай, Бил, срам ме е заради тебе, и ти си ми бил журналист!

Изхвърляте от тоя живот всичко, което е сложено в него, за да му дава вкус. Пестете ни времето, пестете ни труда — друго не знаете! 

Той подритна презрително тревните чимове.

— Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш. Зная — сега вие сте по големите резултати, и не отричам — в това няма нищо лошо.

Но човек като тебе, който работи във вестник, трябва да се оглежда и за дребните боровинки, докато бере едри дини. Ти се задоволяваш със скелета, аз пък се взирам за отпечатъци от пръсти; в това също няма нищо лошо. На тази възраст подобни неща тебе те отегчават, а пък аз се питам: дали не е така, защото просто не си се научил да ги цениш?

Ако оставим на вас, ще издадете закон за забрана на всички дребни занаяти, на всички дреболии. Ала, тогава няма да си оставите нищо, за което да се улавяте измежду големите неща, и ще видите дявола по пладне да си блъскате ума с какво да се захванете, за да не полудеете. Кажи ми, защо не оставите и природата да ви научи на нещо? Престригването на тревата и плевенето могат да се превърнат в начин на живот, сине мой.

[...]

Люляковите храсти струват повече от орхидеите. Глухарчето и кукувичата прежда — също! Защо ли? Защото те карат да се наведеш, поне за малко да обърнеш гръб на всички хора и на целия град, карат те да се поизпотиш и те смъкват долу до пръстта, където пак си спомняш, че имаш нос. А когато по този начин останеш сам със себе си, ти наистина идваш на себе си за известно време; останал сам, имаш възможност да обмислиш нещата из основи. Градинарството е най-хитрият начин да си пофилософствуваш скришом. Никой не се досеща, никой не те укорява, никой не те подозира, а ти си се потулил тук, един Платон сред божурите, един Сократ, който прекопава боровата си горичка. Човек, помъкнал чувал с тор по своята ливада, е същински Атлас, който оставя Земята да се върти с лекота на неговото рамо. Както каза веднъж Самуел Споулдинг, ескуайър, „Копай в земята, рови се в душата“. Превъртай тези остриета, Бил, и се къпи в пръските от Водоскока на младостта. Край на урока."

Рей Бредбъри, Вино от глухарчета

Един роман, който диша, една книга от чиито редове те лъхва живот и чиято мисия е свещена. А именно - да ни подсети кои са онези малки неща, заради които си струва да се събуждаме сутрин с нетърпение да се втурнем в деня или да си лягаме вечер в топлата прегръдка на тъмното, но без страх от него. Думи, прецизно нанизани като перли в огърлица, която всеки трябва да продължи да носи на тънкото си вратле и когато детството привидно си е отишло. Думи - невероятно изживяване за съзнанието, полет, който влиза в мислите ти и те изтръгва от сивото ти залутано ежедневие на възрастен и те връща в спомена за едни по-щастливи дни.

Сякаш никога не си бил дете...Дали не е прав Дъг? Старците никога не са били деца, колко тъжно. Но нима можем с нещо да им помогнем?

С този роман можете да се върнете там, където твърде бързо сте забравили, че някога сте били. И да погледнете с нови, по-млади очи на трамвайните релси, гуменките, глухарчетата в двора и вечерния здрач на верандата.

Broad vistas in my head

Аз съм тук. И там. Където аз поискам.
Накъдето  хукнат бягащите ми представи.
При теб ме водят и не съвсем.


Жива съм, подвижна. Чувствам, мисля.
Каквото аз поискам, другото оставям.
Към себе си вървя и  не съвсем.
 
Дори не изпитвам  нужда да пиша.
За това.
Нещо вълнуващо.
Нещо пулсиращо.
Нещо ново.
Нещо мое.
Аз.

On The Edge

Не ми се пише. Не ми се слуша. Искам да остана със затворени очи, обърнати навътре към онова, което вие и стърже остро като цигулка, но звуците му извикват неповторима емоционална вакханалия дълбоко там, където погледът ми не може да проникне въпреки напрегнатите опити.

Искам просто да си седя тихо на онази граница, преди която светът беше очи - черен и разплакан, и след която предчувствам главозамайващ цветен прах в танц с побягнали от ръцете ми лъчи.

Тази тънка линия, по която се разхождам твърде кратко без да залитна напред или назад.

Тук искам да остана.

Да не забравя тягостната самота на Вчера и в същото време да се отдам на очакването за щастливия световъртеж на Утре. Да се оставя на нежната кадифена ласка на нощта секудни преди да ме залее устрема на изгрева. Да разхождам боси нозе през кратката любовна прегръдка на морето и брега.

Тези кратки мигове, в които стоиш безмълвен и бездиханен, забранил на очите си да трепват, за да не пропуснеш онова, за което си дошъл.

Има нещо възбуждащо в границите. Обичам да не ги прекосявам.

Обичам да стоя на ръба. С едната си половина, надвесена над бездната.

Да попивам очарованието на два свята, разделени от крехката линия на самоконтрола.

Няма нищо красиво и смело в това да преминеш отвъд. Красотата е в равновесието.

А балансът е на ръба.

Butterfly effect*

В ръката ми има живот.

Той диша, усеща, пулсира.

И за разлика от някой робот,

той твърде лесно умира.

В ръката ми има живот.

Чувствам го чак до прасеца.

Но различен е тоя робот -

движи ми кръв до сърцето.

В ръката ми има живот.

Изведнъж ме обзема възбуда.

Разпервам дланта си-робот,

а оттам излетя...пеперуда.

*Днес една пеперуда разтвори криле върху дланта ми  и събуди желания...а ако утре сто пеперуди пърхат около теб, ще се усети ли торнадото на  ръба на Вселената?

To RMPG ;)

Sometimes you're so in that you desperately need to scream it out.

Какво е?

Deo 
May 10 at 2:02pm

Kakvo e ne6tastie ?

Надя Спасова
May 10 at 2:04pm
нещастие е да не виждаш слънцето, да не чуваш звуците на живота, да няма друго човешко същество, чиято ръка да докоснеш, ако те е страх от тъмното и тихото...това е

Deo
May 10 at 2:06pm
A ima li zna4enie rukata 4iq e ?

Надя Спасова
May 10 at 2:07pm
истинското нещастие е да няма значение и въпреки това да няма никого...

Не знам защо за минута размисъл реших, че това е голямото нещастие.
Последна прегръдка.
Прошепнати думи.
Прах по стъпките ти.
Самотни къдрици на вятъра.
Хладни ръце в ръцете.
Мъртви очи на лицето ти.
Мрежа от полуистини на устните ти.

Всичкото това говори за отминало щастие.
То не е ли по-добре от
Бездиханни устни.
Неадресирани пожълтели писма.
Единична стая в мотел.
Несподелени дъждовни нощи.
Ръце дълбоко в джобовете.
Неясна представа за лицето ти.
Лъжи в очите ми, когато...
не искам устните да кажат...
че така и не те намерих.


Какво е нещастие?
Не е ли неслучването най-ужасното нещо, което може да ни се случи?

Думите

Всеки ден се убеждавам, че думите са едно голямо, твърде разисквано и дефинирано празно нищо, което много, много ме уморява. Няма друго такова измислено нещо, за което да има стотици правила, няколко науки и множество характерни особености, понеже всеки език се пъчи със собствените си различия.

Думите ми доставят удоволствие, когато са подредени умело в изречения, напечатани по страниците на книги, написани от големи писатели и поети. Понякога изпитвам удоволствие от звученето на думите, например в различните акценти на някой език. Но често, и напоследък почти ежедневно, се хващам, че думите отдавна не значат нищо. Със същия успех ножицата щеше да реже остро, ако се наричаше брус, например. Някаквото там наименование не променя характерните черти на предметите.  Както празнословните излияния не правят хората  много мъдри само защото могат да се изливат в предълги проповеди на различни теми. Както изречените без искреност думи не носят удовлетворение на този, който ги чува.

Защото, забележете - всички без изключение обичаме да търсим нещото, стоящо зад думите. Но колко от нас могат да уплътнят изказванията си с нещо? Колко от нас могат да говорят денонощно за това кое как е добре да се прави, и колко от нас могат след като  като завършат нравоучителните си бележки, да слязат от подуима и да се върнат в живота си, който се води по правилата, за които са говорили преди това?

Нещо, което силно се пренебрегва е, че да говориш нещо и да го разбираш, вярваш и изповядваш в живота си, са няколко много различни неща. Почти като една моя позната, която можеше да изнесе цяла лекция за контрацептивите, но на 17 вече  беше бременна и то не по свое желание.

И така. Ден след ден хората около мен ме карат да мисля още по-усилено, че зад думите често не стои нищо, следователно и те самите са нищо. Кухи звуци във въздуха, плоски знаци върху хартията. Които понякога използваме, за да покажем колко много знаем и колко можем да разсъждаваме.

Винаги съм мислила, че няма нищо по-истинско от това да говориш без думи, да можеш да се изразиш на по-виско ниво чрез делата си, например.  Дълбоко вярвам, че истински важните неща грубо се осакатяват, когато бъдат  затворени зад решетките на  думите.

Ние научаваме всеки ден все по-сложни изрази, все по-модерни чуждици, термини и парадно звучащи мъдрости. С цел да можем да ги използваме, разбира се. За да звучим начетено, интелигентно, компетентно  и каквото друго си пожелаем. Защото имаме вечна нужда да се доказваме. Но пред кого често е спорен въпрос, защото повечето от онези хора, които обичат да дрънкат високопарно, всъщност се мъчат да звучат умно в собствените си уши без да го осъзнават. Научили сме се да използваме думите, за да получим желаното, за да нараним, за да се защитим, за да нападнем, за да печелим, за да оправдаем загубите...Подчинили сме ги напълно на всичките си интереси, дори най-дребнавите. И закономерността, която открих, е следната - най-низките страсти стоят зад най-високопоарните изказвания, а най-простичките и искрени чувства стоят зад открити погледи, казващи всичко без звук дори.

Тогава за какво е всичко това? Толкова сме се оплели в тези нищо незначещи сами по себе си комбинации от букви/звуци, че забравяме основното  - и единствено важното - те са имали за цел да помогнат на хората да общуват нормално и да се разбират не само с жестове, а не за [само]демонстрации и битки за надмощие.

Както всички друго, и думите сме впрегнали в бойни колесници...

Тест

Ти знаеш ли, че съм уморена да слушам как се обича истински, как се живее пълноценно, как се постъпва правилно и всички други емоционални know-how на света, от хора, които имат толкова много свободно време и толкова малко уважение към личния живот на останалите, че се месят във всичко възможно, до което могат да се докопат?

Знаеш, може би, и че няма да участвам в проповедите.

Ти знаеш ли, че вероятно аз не знам как се правят всичките тези "свещенни" неща и почти сигурна съм - никога не съм обичала? Не и по правилата на другите.

Знаеш сигурно, че вярвам в силата на свободната воля. Затова мисля, си свободен да си вървиш, когато пожелаеш. Аз няма да те спра:

а) защото уважавам желанията ти

б) защото не те обичам и ми е все тая.

Избери верният отговор и го отбележи с 'х' или с плътна точка. Но внимавай да не излезеш от очертанията на общоприетото.