I can make a memory

Хиляди аромати живеят в главата ми. Всеки от тях си е харесал и се е закотвил в някаква точка от битието ми, в която неуморно ме връща всеки път, когато обладае ноздрите ми с настойчиви нотки, завърта се, оглежда се суетно в разширените ми от опит за разпознаване рецептори се фръцва обратно навън. Оставяйки след себе си само повей от спомен за спомена. Спомен за някоя безвъзвратно зачеркната точка, в която Ароматът е настанил удобно креслото си и с дълга тънка пръчка дразни на растящи дози невроните ми. Това е опасно. Той внимава да не ме накара да кихна от раздразнение, понеже веднага ще падне от удобното си местенце, отвян от въздушната струя разсейване от моя страна.

Понякога се хващам, че аз някак грижовно го пазя. Кътам го в ъгъла, където не става течение, където е тихо, спокойно и безопасно за съществуването му. Пазя му тишина. И така, доволен от отношението ми, той се унася в дълбока дрямка, в спокойствие, ненарушено от нищо и никого. Отпуска ръка с тънката дълга пръчка почти до пода и тогава аз дишам и живея Сега. Докато пръчката е неподвижна. Онези зачеркнати точки остават съвсем незабележими някъде по преминатите къси пресечки между Тогава и Сега, загубват се в пукнатините по паважа или ги отмива дъжда на тънки струи и се отцеждат в димящите привечер шахти. От тези моменти аз се въползвам и се промъквам на пръсти навън, за да повървя още няколко преки по булеварда, където да срещна нови аромати и да набележа нови точки.  Които след време ще бъдат просто поредни зачеркнати точки, в които някой  ще ме връща, нахлувайки в ноздрите и оттам в главата ми. 

След такава разходка се връщам обратно, отново на пръсти, и стоварвам новите попълнения на сигурно място. Запълвам празнините. Трябва да кажа, че докато съм на лов за точки, аз им се наслаждавам безумно! Никоя точка не е превърната в спомен и не е сложена на етажерката, ако не е преживяна пълноценно. Правила съм опити за обратното, но тези непълни точки избледняват с Времето и никой Аромат няма силата да ме върне там. Тогава разбирам, че няма смисъл само да заемат място вкъщи.
Най-обичам да ловувам напролет. Със страхопочитание събирам всички онези, които са ме разтърсили истински, поднасям ги на някой изтегнат блажено Аромат, който ги консумира жадно. Или поне това, което е останало от точковите емоции. Записва ги старателно на харда и чака удобен момент, когато да ги навре обратно в мозъка ми заедно с безплътното си тяло. От време на време досадно ме праща в някоя точка отново и отново, докато пътеката до нея стане твърда и утъпкана. А по други тръгват бурени. Не обичам неравновесието, но признавам, че имам любими пътувания в Спомена, чиито пътеки бих превърнала в добре асфалтирани магистрали. Другите са тези, на които щом стъпя, на секундата ме парват бодливи хищни бурени и стреснато се отдръпвам назад.

Интересното е, че има такива Аромати, които ме връщат в толкова отдавна означени с хикс места, че ми отнема доста време да преценя дали споменът е спомен или е нещо ново, напомнящо нещо старо. С всеки нов спомен зашивам поредната кръпка в пъстроцветното одеяло на Миналото, с което Ароматът обича да се завива, седейки в креслото си.

Този процес май е безкраен. Аз го храня, той ми дава спомени за емоции. Не винаги приятни, но и аз не винаги му поднасям усмихнато блюдо. Симбиозата ни е неразривна.

Ще ни раздели някой ден само склерозата.

Photo: Pyrography "Moments / Memory" - Etsuko Ichikawa