Вятърът, който се гони между ушите ти, е невероятен музикант. Истински виртуоз. Свири правилно, динамично, винаги в тон с настроението на Вселенската глупост. Празнотата в гърдите ти винаги е готова да поеме въздуха от поредната доза фалшив смях на струи. Казват, че било адаптивност. Как научи дробовете си да дишат в ритъм с чуждите думи, ъглите на устните ти да се разтеглят в знак на уважение пред по-важните и очите ти да се свеждат с театрален мътен блясък в израз на скъб. За теб всичко е почти винаги. Или почти никога. Почти винаги подхождаш искрено, почти винаги правиш това, което казваш, почти винаги признаваш грешките си, почти винаги си себе си, почти никога не се преструваш.. За мен няма винаги, ако има почти. Все едно почти да обичаш.
Разкажи ми как...се адаптира. Почти ли успя или завинаги?
Че аз не успявам. Не знам каква е дължината на Екватора, но знам каква е обиколкота на топчето от лимонадена бутилка. От онези, стъклените. Не знам какво е trébuchet, но знам с какво да разруша стените от лицемерие, зад които се криеш. Не говоря с часове за злободневни теми, но мога да съзерцавам облаците цял ден. Не мога да опиша винаги емоциите си, но не мога да спра и мислите ми да се съревновават и да ме докарват до лудост в опитите ми да ги стигна. Не обичам да се изразявам високопарно, но знам, че и простите ми думи те "стрелят" като стар артрит. Няма да се изсмея в лицето ти, но ще се усмихна на дребните ти опити да играеш на щастие. Няма да ме боли по-малко така, но поне няма да се радвам насила. Може би няма да оцелея в твоя свят, но поне няма да съм адаптивна амеба. Твоят вятър няма да довее фалш в моя свят. Той свири вярно почти винаги, нали? А акустиката в главата ти е добра.
Няма да се адаптирам и знаеш ли кое ми пречи? Безветрието в моята глава. Знаеш ли там колко е тихо? И когато се появиш ти, с твоята напомпана с хелий превзетост, звуците на оня виртуоз в главата ти ми докарват мигрена. Досадна болка във всяка клетка, която излиза на повърхността през всяка пора и разстила влажни пипала по кожата ми. Тогава изпитвам наслада. Ужасната тъпа болка в черепа става по-търпима, когато прокарам острие по кожата си и бликне топла ярка кръв. Усещането е невроятно. Давам път да излезеш на повърхността. Да се слееш с мен. И да се изпариш. Като солена пот. Да отидеш в нищото, където ти е мястото. Понеже пръст при пръстта...
10 comments:
Когато страдаш, трябва да стигнеш докрай. Казват, че изказването на болката помагало за "изхвърлянето" и. Ама не е така. Само времето помага и намирането на основания да омаловажиш нещата. Късмет!
А какво и къде е нищото?
Имам подозрения къде е нищото. То е там, където нещата нямат досег с теб.
А какво е нищото. Нищото е въображаемо пространство където пращаме всичко, което не искаме да има досег с нас.
Щом онова умопомрачение, дяволското, е довело до това отваряне на очи и изчистване от вмъкналото се под кожата... вярна е приказката "всяко зло за добро".
Колко е тихо безветрието?
Нищото е категория, където не надничам и затова там изпращам всички неприятни неща ;)
Това е много добре,...но се пази То да не наднича в тебе, има такъв навик:)
Мне, нека надникне, да се прокрадне не пръсти ако ще. И да си тръгне попарено с празни ръце от света ми :)
"Забиването на стрела в призрачната материя на един Аз." Гениално.
И финалния цитат от Атанс Далчев. Пишеш страхотно. Бих се определил като весел човек, но обичам тъжното - музика, литература, филми ... зареждате ме. Публикацията ти е страхотна и се надявам скоро да излезеш от "черното", в което се намираш. А може би вече не си там. :)
Привет, Ицо :)
Предполагам имаш предвид предния ми пост. Благодаря за милите думи. Аз също съм общо взето весел човек, но си имам своите тъмни моменти и не се притеснявам да ги изживявам пълно. Те са като труп, който колкото и да натискаш под водата, все някога ще изплува отново. Но ако ги разпарчетосаш и чак след това заровиш - може би ще си останат там, надълбоко, завинаги ;)
Post a Comment