Тръгвам за работа ...

Тръгвам за работа. Вали дъжд, движението обаче е също толкова хаотично, както всеки друг ден. Прави ми впечатление липсата на дистанция между колите. А е хлъзгаво. Но ние сме безсмъртни.

Приятелката ми започва да рови с една ръка в чантата. Търси цигара. Другата й ръка хлабаво държи волана. Но ние вярваме в себе си.Чувам сирени. Мразя ги. Някаква суматоха в платното. Караме бавно. Още една линейка. Насрещното платно е странно "безлюдно". Караме още по-бавно, не помръдваме почти. И тогава го виждаме. Бусът, обърнат на една страна и малката кола, така смачкана, че предницата й се губи някъде към средата. Като стар намачкан вестник. И екипът, който се опитва да извади малко сгърчено тяло от ламарините. Малко, сгърчено нищожно тяло. Това съм аз. Това си ти. Всички сме това. Сирените ми смръзяват кръвта. Потичат ми сълзи, а дори не знам кое е това гаснещо същество. Но знам, че може да е всеки. Знам, че може в следващият момент моят телефон да иззвъни с лоша вест. И си мисля колко сме жалки и нищожни, как идваме на белия свят от нищото почти, а можем да умрем от всичко. Как вярваме в себе си и величието на мисълта, но не вярваме, че на всеки може да се случи най-лошото.

Реалността ме поздрави с "Добро утро" май. Грубо събуждане. Но поне съм събудена. Приятелката ми изхвърли незапалената си цигара.

Четвъртък, 22 Май, 2008 - 09:17

Липсваш ми неистово

Лежах с притворени очи. Нямах сили да ги отворя дори, но усещах допира Му по кожата си, по всеки милиметър от настръхналата си кожа ... Всъщност усещах този допир толкова силно и разтърсващо, сякаш докосваше най-фините нервни окончания в мозъка ми ... Разтапях се неусетно в горещината на ласките Му. Като олово - тежки и меки, усещах крайниците си, а сърцето ми препускаше бясно. Плъзна се по бедрото ми и изтръгна стон от пресъхналите ми устни. Продължи нагоре. Потреперих и аха да отворя очи, но сладка тежест остави ресниците ми плътно спуснати като натежали и потъмнели от времето стари щори. Аз ли бях или не, тялото ми ме предаваше като чуждо и не слушаше побеснелите ми мисли, които туптяха в челото и казваха "Не Му се оставяй, Той е тук за малко и после пак ще зъзнеш от хлад сама!". Но не можех да се изтръгна от унеса. Толкова беше приятно, че само лежах отмаляла и изпразнена от мисъл ... безкрайно дълго. Стреснах се от остър крясък. Отворих очи. Над мен небето лешеже оловно сиво и мрачно. Самотна чайка кръжеше с писък. Погледнах към пясъка - тясна мокра следа. И вълните в далечината. Бил е тук. И пак ме беше оставил. За кой ли път, прави бяха моите побеснели мисли ... Изтичах към Него - посрещна ме хладно, дори потръпнах от студа на допира му. Тръгнах си, знаех, че няма какво повече да правя тук - всичко беше свършило. Вървях по студения пясък, който прегръщаше в хладните си обятия стъпалата ми ... почти толкова плътно, колкото до преди малко Той бе обгръщал тръпнещото ми тяло. А сега не можех да позная сияйния му взор в на тези синьо-черни дълбини.

.......

Сбогом, Море! До другия път! Когато ще ме приемеш отново в топлите си обятия и ще пия с поглед синевата ти! До другия път, когато, заклевам се, ще те задържа повече, само за себе си! До тогава ще пазя спомена за парещия ти допир ...

08.09.08 14:56

Note or not note ...

Седем без петнайсет (или по-скоро шест и четиридесет и пет) е и аз си чакам автобуса, идва, бутаница, качвам се. Стоя си заблеяна и слушам сутрешните глупости по радиото. Двама голобради младежи ме поглеждат, споглеждат се и се усмихват. Край на спокойствието, започвам бесен оглед - ципът ми не е отворен, не съм се окапала с набързо изпитото сутрешно кафе, нямам грим, няма как да съм го размазала, косата ми не стърчи или поне не, доколкото виждам в стълкото. Ми нека си се подсмихват пък!

Орлов мост. Двамата голобради подхилвачи слизат. Единият се обръща и ми праща въздушна целувка. Колко мило, да не кажа - галещо самочувствието - тийн ми праща целувка. Thank you, guyes, made my day! :)
7:30. Сливница. Вися на друга спирка. Някакъв мъж залита пред мен и пада в гърч. Повечето гледаме втрещено, аз решавам, че е пиян, слава Богу, по-здравомислещи хора звънят за линейка. А мъжът - около петдесет годишен. Помислих си какво ли прави баща ми в този момент. Идва тролей, качвам се и с мен друг мъж, на средна възраст. Чуди се как, по дяволите, да седне на единственото свободно място отпред, като седалката е буквално върху издутината на гумата и трябва да седиш с краката нагоре някак, а той едва се крепи ... Отстъпвам му моето място и ми е печално. Сигурно и той до преди няколко години си е отстъпвал мястото с мисълта "Аз съм млад, не ми пречи да стоя прав". Амортизация. По линеен и всякакъв друг метод. Налягат ме тегави мисли. Даже смехът, който предизвикаха тийнчетата, някак ми се стори абсурден. После се сетих за козметичката и разговора ни вчера. Каза ми: "Ти още в седем сутринта си изразходвала 200% от витаминното депо на организма си".
8:00. На работа съм. Телефонът вече звъни и разни истерични колежки извисяват глас по коридорите. А този човек ... този човек е спокоен. Оцеляващ без депо от витамини всеки ден от 7 до 17 (най-малко) ... 
Как да не си помисля каква щастливка съм.