Лежах с притворени очи. Нямах сили да ги отворя дори, но усещах допира Му по кожата си, по всеки милиметър от настръхналата си кожа ... Всъщност усещах този допир толкова силно и разтърсващо, сякаш докосваше най-фините нервни окончания в мозъка ми ... Разтапях се неусетно в горещината на ласките Му. Като олово - тежки и меки, усещах крайниците си, а сърцето ми препускаше бясно. Плъзна се по бедрото ми и изтръгна стон от пресъхналите ми устни. Продължи нагоре. Потреперих и аха да отворя очи, но сладка тежест остави ресниците ми плътно спуснати като натежали и потъмнели от времето стари щори. Аз ли бях или не, тялото ми ме предаваше като чуждо и не слушаше побеснелите ми мисли, които туптяха в челото и казваха "Не Му се оставяй, Той е тук за малко и после пак ще зъзнеш от хлад сама!". Но не можех да се изтръгна от унеса. Толкова беше приятно, че само лежах отмаляла и изпразнена от мисъл ... безкрайно дълго. Стреснах се от остър крясък. Отворих очи. Над мен небето лешеже оловно сиво и мрачно. Самотна чайка кръжеше с писък. Погледнах към пясъка - тясна мокра следа. И вълните в далечината. Бил е тук. И пак ме беше оставил. За кой ли път, прави бяха моите побеснели мисли ... Изтичах към Него - посрещна ме хладно, дори потръпнах от студа на допира му. Тръгнах си, знаех, че няма какво повече да правя тук - всичко беше свършило. Вървях по студения пясък, който прегръщаше в хладните си обятия стъпалата ми ... почти толкова плътно, колкото до преди малко Той бе обгръщал тръпнещото ми тяло. А сега не можех да позная сияйния му взор в на тези синьо-черни дълбини.
.......
Сбогом, Море! До другия път! Когато ще ме приемеш отново в топлите си обятия и ще пия с поглед синевата ти! До другия път, когато, заклевам се, ще те задържа повече, само за себе си! До тогава ще пазя спомена за парещия ти допир ...
08.09.08 14:56
No comments:
Post a Comment