Note or not note ...

Седем без петнайсет (или по-скоро шест и четиридесет и пет) е и аз си чакам автобуса, идва, бутаница, качвам се. Стоя си заблеяна и слушам сутрешните глупости по радиото. Двама голобради младежи ме поглеждат, споглеждат се и се усмихват. Край на спокойствието, започвам бесен оглед - ципът ми не е отворен, не съм се окапала с набързо изпитото сутрешно кафе, нямам грим, няма как да съм го размазала, косата ми не стърчи или поне не, доколкото виждам в стълкото. Ми нека си се подсмихват пък!

Орлов мост. Двамата голобради подхилвачи слизат. Единият се обръща и ми праща въздушна целувка. Колко мило, да не кажа - галещо самочувствието - тийн ми праща целувка. Thank you, guyes, made my day! :)
7:30. Сливница. Вися на друга спирка. Някакъв мъж залита пред мен и пада в гърч. Повечето гледаме втрещено, аз решавам, че е пиян, слава Богу, по-здравомислещи хора звънят за линейка. А мъжът - около петдесет годишен. Помислих си какво ли прави баща ми в този момент. Идва тролей, качвам се и с мен друг мъж, на средна възраст. Чуди се как, по дяволите, да седне на единственото свободно място отпред, като седалката е буквално върху издутината на гумата и трябва да седиш с краката нагоре някак, а той едва се крепи ... Отстъпвам му моето място и ми е печално. Сигурно и той до преди няколко години си е отстъпвал мястото с мисълта "Аз съм млад, не ми пречи да стоя прав". Амортизация. По линеен и всякакъв друг метод. Налягат ме тегави мисли. Даже смехът, който предизвикаха тийнчетата, някак ми се стори абсурден. После се сетих за козметичката и разговора ни вчера. Каза ми: "Ти още в седем сутринта си изразходвала 200% от витаминното депо на организма си".
8:00. На работа съм. Телефонът вече звъни и разни истерични колежки извисяват глас по коридорите. А този човек ... този човек е спокоен. Оцеляващ без депо от витамини всеки ден от 7 до 17 (най-малко) ... 
Как да не си помисля каква щастливка съм.