Днес се загледах в старите си удобни сандали. Под „стари и удобни” разбирай тези, които са били с мен в много приключения, различни преживявания и пътешествия, стъпвали са по паркети, теракоти, килими, поляни, в пясък, кал и прахоляк. Имаме с тях романтична, дълга връзка, беше любов от пръв поглед на една витрина.
Сега изглеждат зле. Някак за пръв път го видях истински днес. А всеки път ги нахлузвам с невероятно удоволствие вече няколко години наред. Сигурно съм го правила стотици пъти. Поне триста осемдесет и седем. И дори не съм забелязала как са се скапали. Неусетно, тихомълком. Като всичко останало наоколо, във и извън.
И се замислих колко тъжен е фактът, че понякога толкова силно обичаме нещо, че дори когато вече е овехтяло, не се отказваме от него. Колко странно неприятно е усещането да си свикнал с нещо, а да осъзнаеш, че трябва да се разделиш с него. Колко трудно е понякога това решение, но колко необходимо, ако искаш вълнението от новото. И как странно този цикъл се завърта от сандалите и стига до доста по-важни неща в живота на човека. Стига до хората в живота…на хората.
Трябва ли да ги захвърля само защото вече не са лъскави? Сандалите. А толкова време съм ги тъпкала.
Интересно. Първата ми мисъл след откритието беше за един симпатичен обущар на Сан Стефано…Или съм непоправима вехтошарка, или се привързвам -твърде- дори към дребните на вид неща.
