Душата ми се лута между каквото “трябва” и това, което не мога да прогоня от нея.
Сънища и пропасти преодоляни, отвъд тях ме чакаш с мек и топъл поглед, ръцете ти сякаш са ме жадували почти колкото аз тях.
Вината се блъска в усещането за отново у дома. От много време насам вчера изпитах секунда безгрижие и поех глътка въздух, в която усетих, че съм жива. Дежа вю. И после сънища, от които се събуждам в неведение - какво прави подсъзнанието ми отново с мен?
А дори още не е май и студът не си е отишъл.