Толкова отдавна не бях стъпвала в стария квартал, че останах изненадана колко много неща са си същите. Неизменното население на малкия закътан бар просто се е сменило с по-младо. Константа остава и сладоледеният бар, в който така и не успях да седна повече от десетилетие. Дърветата, сградите, дори и смесицата от аромати на пекарна, цветарски магазин и фенси кафене продължава да е все същата. Вървя и сякаш никога не съм излизала от там, сякаш времето е спряло. Само аз и ти вече не сме там. Просто не бързам за среща или скайп разговор.
Всъщност, като се замисля - всичко без мен, си е същото. Теб и тогава вечно те нямаше.
Само аз съм друга. Леко изгубена, с пълна амнезия и тотално забравила, че някъде там все още се крие момичето с късите панталони и белия велосипед, момичето, което пиеше бавно кафе в неделя сутрин на Хлебар, а през седмицата тичаше вечно закъсняло и с мокра коса - към метрото. Момичето, което целуваше със затворени очи и чакаше да цъфнат кестените, момичето, което вечно се притесняваше за чупливото на косата си, момичето, което никога не харесваше руменината си и постоянно се опитваше да бъде “обрано”. Без успех, разбира се. Момичето, което обичаше едностранно и безразсъдно, което винаги търсеше магията, недостижимото, онова от книгите и филмите. Момичето, което не осъзнаваше колко свобода и простор е имало пред крилете си.
Да. Тя небрежно ми напомни за себе си. Сепнато забавих крачка, за да я погледам сякаш отстрани. Да поживея още малко в онзи момент. Да бъда нея. От много време се питах кое от това ми липсва толкова много, че упорито заобикалях добре познатите улици, бягайки постоянно от всеки намек и най-бегъл спомен. Намерих го, парченцето от пъзела. То сякаш винаги си е било там, но забравено.
И онова момиче все още е някъде там - зад мислите и тъмните очила на жената, която едновременно носи торбата с новия си пролетен гардероб, три броя пици от Франкос и детски балансьор. А от чантичката си е махнала червилото, да да побере последния липсващ от колекцията автомобил-играчка. Това момиче не живее отдавна в квартала. И въпреки това го обитава с душата си. Мигът на забавения кадър се забързва отново. Сега то бързо допива от картонената си чаша кафето и слага очилата, от отсрещната витрина вече го поглежда жената с балансьора под мишница. Махват си една на друга в отражението, жената се усмихва зад тъмните си очила и забързва крачка, защото уханието на пиците в ръцете й напомня топло, че я чакат у дома. В мислите си тя прегръща за довиждане момичето, а то с учудване малко по-късно напипва в джоба си ретро автомобилчето и знае, че вече има мисия.
Април тази година е пролет и зима едновременно. Защо тя да не може да бъде момичето от мансардата и жената с океана от тайни в сърцето си? Стига й само понякога да се оглежда във витрините на магазините из стария квартал и да те търси с поглед, перфектно знаейки, че ти отново не си там.