Tuesday

 Мислех, че се страхувам от смъртта, когато загубих родител. Тогава тя беше изстиналата бащина ръка в ранен сутрешен час, светната лампа, тиха стая, сковано тяло. Душата я няма. За пръв път усетих какво е празното.  И незнание какво да правя сега. Какво следва? Един час в тъмното и лутане - кога и как да разбия сърцето на мама. Как точно да счупя света й на милиард парчета, които никой никога повече няма да събере и залепи?

Сега знам - това не е било страх от смъртта, а студът на загубата. Студ, който пропълзя от ръката на татко право в душата ми и ми се стори толкова естествен, че стоях замръзнала там, насред стаята. А мама влезе и първата и реакция беше да го завие, да завие босите му крака - сякаш все още може да усети, че му е студено. Това нейно действие разби моето сърце. Защо на мен не ми хрумна да го направя? Защото знаех, че него вече го няма там, или?

Много време мина от тогава, а студът си е тук, вътре.

Но страхът от смъртта познах, когато създадох живот, когато сърцето ми заживя свой собствен живот извън тялото ми.

Сега се страхувам от нея. Сега се грижа за живота си. За своя, за неговия, за този на баща му.

Сега имам наистина какво да губя и се страхувам от Нея.

Искам да стои далеч. Достатъчно ми е да познавам студения й полъх. 

Студена мръснице, повече нищо не ми отнемай. Заклевам те.





No comments: